Гората [The Woods-bg]

Поредна яка глътка.

Нещата може да са променени след шест години, но тогава Пол живееше в Риджуд, Ню Джърси, едва на трийсетина километра от сегашното й местожителство. Тя поглежда към компютъра. Пол трябва да узнае, нали?

Няма да е особено трудно да използва отново търсачката. Колкото да научи телефонния му номер — домашен или по-добре служебен. Може да се свърже с него. Да го предупреди. Просто така. Без конкретен план, без задни мисли, просто така.

Тя оставя водката. Зад прозореца завалява. Компютърът й е включен. Защитната картина на екрана й е стандартна. От Хутсюте. Никакви семейни снимки, детски портрети или типичните за стари моми кучешки муцуни. Само стандартните графики на програмата шарят нагоре-надолу, сякаш мониторът й се плези.

Повече от сърцераздирателна картинка.

Извиква нужната страница и тъкмо се готви да въведе името, когато на вратата се чука. Люси спира и чака.

Отново се почуква. Тя поглежда малкия часовник в десния долен ъгъл на екрана.

0:17.

Прекалено късно за гости.

— Кой е?

Мълчание.

— Кой…

— Силвия Потър.

Гласът е задавен от сълзи. Люси става и се препъва към кухнята. Излива остатъка от водката в мивката и прибира шишето на мястото му в шкафа. Водката не мирише, поне не силно, така че в това отношение няма грижа. Хвърля око към огледалото. Оттам я гледа образ невъзможен, но надали може да стори нещо по въпроса.

— Идвам.

Отваря вратата и Силвия се сурва вътре, сякаш я е натискала с цялата тежест на тялото си. Момичето е прогизнало. Климатичната инсталация работи на максимум. Люси понечва да каже нещо в смисъл, че сама си търси белята, но това би прозвучало прекалено майчински. Тя затваря вратата.

Силвия проговаря:

— Съжалявам, задето се изтърсвам толкова късно.

— Не се притеснявай, не съм лягала.

Застава насред стаята.

— Съжалявам за станалото.

— Няма нищо.

— Не, просто… — Силвия се оглежда. Обгръща тяло с ръце.

— Искаш ли да ти дам хавлия или нещо друго?

— Не.

— Нещо за пиене?

— Не.

Люси й прави знак да седне. Силвия се свлича върху дивана от ИКЕА6. Люси ненавижда този магазин с идиотските му, лишени от думи упътвания, чертани сякаш от инженери в НАСА. Сяда до гостенката и чака.

— Как разбрахте, че аз съм писала онова нещо? — пита Силвия.

— Това не е важно.

— Аз го изпратих анонимно.

— Знам.

— А вие казахте, че ще бъде поверително.

— И това знам. Съжалявам.

Силвия бърше нос и поглежда встрани. От косите й още капе вода.

— Аз ви излъгах — казва тя.

— За какво?

— За написаното от мен. Когато дойдох в кабинета ви онзи ден. Помните ли?

— Да.

— Сещате ли се какво ви казах тогава?

Люси се замисля за миг.

— Че се отнася до първия ти път.

Силвия се усмихва безизразно.