Нашественици във времето

Дали ксийлският строителен материал щеше да спре изстрелите от оръжията на боен кораб Сплайн? Може би не. Но поне щеше да помогне донякъде.

Трябваше да се вмъкне в купола.

Опитваше се да не гледа този притискащ таван от плът, запълзя по корем към отвора.

Движеше се мудно, дяволски мудно. Спря след секунди и отпусна лице върху гълъбовосивото на ксийлския материал.

Това беше смешно. Тъй или иначе нямаше значение дали пълзеше или не. Така само щеше да се забави.

Мърморейки си окуражително и извърнала поглед от запълнилия небето кошмар, тя се избута на колене, сви крака под себе си и се изправи несигурно.

Сякаш в отговор черешовочервено зарево избухна навсякъде край нея. Куполът потръпна като живо същество.

Ударът я запрати на колене.

После, когато сингуларното оръдие стреля, тялото й направо подскочи върху тресящия се ксийлски материал. Отблъсна се от купола, оставяйки кървави следи от носа и разбитата си уста.

Стана. Усещаше озонова смрад, вятър я бутна в гърдите, слабоват в разредения въздух. Двойка светлинни точки — би трябвало да са сингуларностите — се издигна през димния стълб в размазаното розово на небето. Точките се въртяха една около друга като бръмчащи светулки. Тя дрезгаво кресна от радост — изглежда, че най-сетне добрите отвръщаха на удара…

Но после видя, че димната тръба, в която летяха сингуларностите, почти закачи повърхността на купола. Мина точно в пролуката между издутия търбух на Сплайна и купола, за да се устреми към Юпитер.

„Приятелите“ не се опитваха да нападнат Сплайна, да се защитят. Стреляха със своите сингуларности по Юпитер. Дори в такъв момент мислеха единствено за проклетия си Проект.