Нашественици във времето

Да, земята под краката й сякаш започна да се обръща нагоре.

Опита се да използва отслабващата гравитация, да спечели всяко възможно предимство. Съзнателно забави крачките си, за да се удължат и да я носят по-надалеч.

Рискува да погледне през рамо. Групичката преследвачи от „Приятелите“ се бе разделила. Двама тръгнаха след Майкъл и момичето, другите двама преследваха нея. Бяха в добра форма и бързо тичаха по тревата.

Носеха лазерни оръжия като онези, с които бяха превърнали нейната капсула в купчина безполезен метал. Представи си как кохерентният поток фотони излита от оръжията и пронизва гърба й по-бързо от мисълта. Не можеш да бягаш на зигзаг от светлинно оръжие… Усети как гърбът й се напрегна, мускулите се свиха в спазъм. Крачките й станаха неравни и тя направи усилие да опразни главата си от всичко, освен поредното движение.

Сега като че изкачваше наклон от трийсетина градуса. Не смееше пак да погледне назад от страх да не види как корабът привидно застава отвесно под нея и за да не падне безпомощно с гърба напред, ако загуби равновесие. По дяволите, гърдите я заболяха. Белите й дробове с мъка поемаха разредения въздух. На такова разстояние от мъничката гравитационна яма на кораба сякаш изкачваше планините на Марс.

Чудеше се защо „Приятелите“ не започват просто да стрелят. Нямаше нужда да се прицелват, достатъчно беше да размахат наляво-надясно лазерите и да й прережат гръбнака, както нарязаха капсулата. Но те се колебаеха. Чудеха се какво да правят.

Разбра, че искат да я спрат, а не да я убият, нямаха желание да използват оръжията си.

Не харесваше кой знае колко „Приятелите“, но поне не бяха убийци. Може би щеше да й стане по-добре, ако бяха.

Сега чувството й за перспектива се съсредоточи върху приближаващия ръб на този малък свят. Виждаше отделни стръкове трева, летящи към нея.

Болката в дробовете й беше адска. Усети как езикът й се подава от устата. Болеше я целият гръден кош, също мускулите на гърба и раменете. Краката й се схванаха от изкачването по все по-стръмния склон, трепереха, като че знаеха към какво отиват.

Престана да обръща внимание на всичко това. Ръцете й цепеха редкия въздух, забиваше пети в тревата, сякаш отблъскваше от себе си кораба.

„Равнината“ ставаше почти отвесна. Тя се носеше нагоре по оформени като паница Алпи…

Под обувките й вече нямаше трева.

Наклони се напред и се спъна в ръба. Инерцията я отдели от кораба, запрати я в розовата светлина на юпитерианското пространство с разперени ръце и крака като някакво невероятно хвърчило. Докато бавно летеше, видя хайката от „Приятели“ проснати в тревата, оръжията им зарязани до тях, редкият въздух заставяше устите им да се отворят като карикатури на изумлението.

Висеше изгубена в пространството с празни дробове, привидно неподвижна между кораба и туловището на Юпитер. Тъма пропълзя по краищата на погледа й.