Нашественици във времето
- Автор: Бакстър Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нашественици във времето». Краткое содержание книги:
Източник: http://helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=67499
Опитвайки се да поеме студения въздух, с разперени ръце и крака тя гледаше назад към кораба. Най-голямата опасност — най-голямата сред цяла джунгла от опасности, поправи се тя — беше да не е надхвърлила скоростта за преодоляване на привличането. Дали щеше да излети в юпитерианската нощ, а дробовете й ще се напъват да открият последните молекули кислород? Опита се да прецени на вкус въздуха, да разбере дали продължава да се разрежда, но беше невъзможно да се увери.
Корабът се простираше като диаграма пред нея. Гледаше почти плоския купол от гълъбовосин ксийлски материал, който съставляваше основата на кораба, широка към половин километър. Беше нашарен от кръгли отвори с диаметър един метър, които сигурно бяха гърлата на сингуларните оръдия, описани от Пул. Нелепо й напомни за стар спортен стадион, откъснат от Земята и запратен с главата надолу в орбита около Юпитер. Но върху този стадион стърчаха куп постройки от ксийлски материал и очуканите древни камъни на Стоунхендж. Близо до ръба различаваше двамата си преследвачи, хванати за тревата, като две облечени в розово мушици, оръжията им залепнали за чимовете от обърнатата с главата надолу гравитация.
Отвъд кораба, Сплайнът се катереше по небето, а Юпитер мяташе петниста светлина по слонската му кожа.
Сега слаб бриз нашепваше в ушите й, а малкото, сложно гравитационно поле на кораба галеше гърба й в изкуственото небе. В душата й нахлу облекчение. Е, поне нямаше да умре от задушаване, увиснала от непредпазливост над Юпитер.
Корабът видимо се преместваше под нея, показвайки частта си с купола, а покритото с трева лице се скриваше от нейния поглед. Скоро закри и туловището на Сплайна.
За кратък, странен миг тя остана сама. Висеше в мехур бистро синьо небе. Накъсани бели облачета се виеха във въздуха и се къдреха около ръба. Тишината беше пълна. Сцената почти навяваше умиротвореност. Тя не чувстваше нито страх, нито съжаление. Бе се качила във влакчето на събитията и нямаше какво друго да прави, освен да се отпусне, да се движи с него и да реагира на всичко, което щеше да се случи. Опита се да опразни ума си от мисли, да се съсредоточи във всяко болезнено вдишване.
Ветрецът вече по-плътно вееше в лицето й. Усети как роши късата й коса и свободната дреха меко прилепна към гърдите и бедрата й.
Вгледа се по-внимателно в купола, в най-близкия от наглед случайно разположените отвори, на около двеста метра от ръба. Мереше го с нокътя на палеца си и установи, че приближава към него. Приличаше на огромна отворена уста.
Улови се, че въздъхна от чудата лека скръб. Край на малката въздушна пауза. Светът на събитията май пак я поглъщаше.
Сивият купол вече се надигаше към нея. Щеше да се блъсне в него на двайсетина метра от очертания с пръст ръб. Добре, засега беше доволна да остане настрани от отворите. Ксийлският материал беше мономолекулярен и тя си спомни острите като бръснач ръбове на входа в жилището на Шайра…
Притеглянето в тази част на купола трябваше да е около четвърт от земната норма. Достатъчно, за да се удари лошо. Постара се да промени положението си в смразяващия вятър, леко сви ръце и крака и вдигна длани пред лицето си.
Майкъл отвори очи.
Дишаше нормално. Слава Богу! Пое разкошния поток от плътен топъл въздух.
Беше в металната кутия на въздушния шлюз. Но металният под му се стори мек… твърде мек. Опипа под себе си с дясната ръка и откри пода на няколко сантиметра от гръбнака си. Неволно се отблъсна още по-нататък.
Безтегловност. Бяха се добрали до свободното пространство.
Когато обърна глава, раменете, гърдите и шията пак го заболяха от напрежението в разредения въздух на кораба от пръст. Зад него Шайра се бе свила като въпросителен знак, главата й беше окъпана от разсеяната светлина на шлюза. Насън лицето й изглеждаше особено младо. В безтегловността струйки кръв се виеха като змийчета от ушите й.
Пул предпазливо вдигна пръсти към собственото си лице. Кръв по носа и ушите. Внезапното движение го завъртя във въздуха, увисналите крака се разклатиха и се удариха един в друг, болката от наранените му глезени и стъпала запламтя отново. Той извика тихо.
Лицето на Хари изникна точно пред неговото.
— Жив си. По-точно — буден.
Пул откри, че гласът му е спаднал до грозно чегъртане.
— Точен си, Хари, няма що. Не можа ли да пришпориш още по-силно?
Веждите на Хари подскочиха.
— Лесна работа.
— Остави ме да спя.
Майкъл затвори очи.
— Съжалявам. Скачваме се с „Рака“ след минутка. И ще трябва да се измъкваме оттук. Нали ще нападаме широк цяла миля разумен кораб от бъдещето. Или не помниш плана?