Вълците от Кала

— Не, не може да бъде — възкликна Джейк. — Те трябва да ги върнат, нали?

— Не — отвърна Овърхолсър. — Тъпоумните се връщат с влака, истина ви казвам. Накачулени на вагоните… Какво? Какво има?

Джейк беше пребледнял и го гледаше със зинала уста.

— Наскоро имахме лошо преживяване на един влак — обясни Сузана. — Тези влакове, които връщат децата ви, да не са еднорелсови?

Не бяха. Овърхолсър, Джафърдсови и Слайтманови нямаха никаква представа какво е еднорелсов влак. (Калахан, който като дете бе ходил в „Дисниленд“, знаеше.) Влаковете, с които се връщаха децата, се теглели от класически стари локомотиви (за щастие никой от тях не се казваше Чарли), без машинист и с по два вагона-платформи. Децата стояли скупчени отгоре. При пристигането си обикновено плачели от страх (също от слънчевите изгаряния, защото времето на запад от Тъндърклап било винаги ясно и горещо), били омазани с храна и собствените си засъхнали изпражнения и ужасно обезводнени. На линията нямало гара, но Овърхолсър предполагаше, че преди векове е имало. След свалянето на децата късите влакове били измъквани от релсите с конска тяга. На Еди му хрумна, че могат да пресметнат колко пъти са идвали Вълците, като преброят старите локомотиви — също както възрастта на дърветата се пресмята по годишните пръстени.

— Колко време пътуват? — попита Роланд. — Можете ли да прецените по състоянието им, когато дойдат?

Овърхолсър се спогледа със Слайтман, сетне със Заля и Тян:

— Два дни? Може би три? Те вдигнаха рамене и кимнаха.

— Два-три дни — обърна се той към Роланд. — Достатъчно, за да изгорят от слънцето и да изядат повечето от храната, която им оставят…

— Или да се омажат с нея — изръмжа Слайтман.

— …но не прекалено дълго, та да умрат от жажда. Ако се надяваш да изчислиш по това разстоянието, на което ги закарват, пожелавам ти дълги дни и късмет с гатанката, защото никой не знае с каква скорост се движат влаковете през равнината. Идват толкова бавно, че може да тръгват просто от другия бряг на реката, но това нищо не означава.

— Не, нищо — съгласи се Роланд; замисли се. — Значи остават двайсет и седем дни, така ли?

— Вече двайсет и шест — уточни тихо Калахан.

— Още нещо, Роланд — каза Овърхолсър.

Говореше учтиво, но и леко високомерно.

На Еди му се прииска да го удари. Никога не беше харесвал прекалено важните хора.

Роланд вдигна въпросително вежди.

— Още не сме казали „да“ — напомни Овърхолсър и погледна Слайтман Старши, който кимна и виновно занарежда:

— Още не сме сигурни, че си такъв, за какъвто се представяш. Вкъщи нямаме книги да се образоваме. В чифлика също няма (аз съм главен пастир на Айзенхарт) — освен книгите за отглеждане на добитък. Като дете обаче съм слушал сказанията за Гилеад, стрелците и Артур Елд… за Джерико Хил и други такива приказки… но никога не съм чувал за стрелец без два пръста, за чернокожа жена или за момче, което още не се бръсне.

Синът му се сепна и се сви смутено. Слайтман също изглеждаше засрамен, но добави: