Вълците от Кала
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Вълците от Кала». Краткое содержание книги:
— Това продължава година и половина, не повече, но се чудя колко ли им се струва на тях, върнатите у дома с мозъци като на пилета.
— Безкрайно — обади се Сузана; беше бледа като платно. — Сигурно им се струва безкрайно.
— Шумоленето от растящите кости… — промърмори Овърхолсър. — Главоболието от растящия череп…
— Залман пищя девет дни без прекъсване — намеси се Заля. Гласът и бе равен, но на лицето и се бе изписал ужас. — Скулите му опъваха кожата. Ставаше пред очите ми. Челото му се разширяваше, а ако доближиш ухо до главата му, долавяш пращене. Като от клони под тежестта на ледени висулки. Девет дни пищя. Девет дни. Сутрин, обяд, посред нощ. Безспир. От очите му шуртяха сълзи. Молихме се на всички богове да пресипне, да онемее, но не стана, благодарност-сай. Ако имахме пистолет, сигурно щяхме да го застреляме, за да прекратим мъките му. Баща ми дори бе готов да го заколи като прасе, но точно тогава той млъкна. Костите му продължиха да растат, но черепът му беше спрял, слава на всички богове и Исус Човека.
Тя кимна към Калахан, който отвърна със същото и вдигна ръка. Заля се обърна отново към Роланд и приятелите му:
— Сега имам пет деца. Арон е в безопасност, благодарност-сай, но Хедон и Хеда са на десет точно каквито ги взимат. Лиман и Лия са на пет, но това е достатъчно за Вълците. Само на пет… Тя закри лицето си с ръце и замълча.
Овърхолсър продължи разказа си. След края на растежа някои тъпоумни можели да работят. Други — мнозинството — не били в състояние да изпълняват дори такива прости задачи като плевене и копаене. Повечето просто седели на стълбището пред магазина на Тук или се мотаели като мухи без глави — огромни безмозъчни туловища, — понякога се хилели и бръщолевели нечленоразделно, понякога просто зяпали небето.
Не се съвкуплявали, слава на боговете. Макар че не всички достигали огромни размери и интелектуалните им способности се различавали в известна степен, по едно били абсолютно еднакви — връщали се напълно импотентни.
— Моля за прошка за цинизма — извини се Овърхолсър, — но след като се върна, брат ми не можеше да го вдигне дори за да се изпикае. Заля? Ти виждала ли си брат ти да е имал… нали знаеш какво…
Тя поклати глава.
— На колко години си бил, когато са дошли, сай Овърхолсър? — попита Роланд.
— Първия път ли имаш предвид? С Уеланд бяхме на девет.
Фермерът заговори по-бързо, сякаш рецитираше нещо назубрено, но Еди не вярваше случаят да е такъв. Овърхолсър бе неоспорим авторитет в Кала Брин Стърджис. Навярно не беше леко да си спомни онова отдавна отминало време, когато е бил дете, малко, безсилно и уплашено.
— Мама и татко се опитали да ни скрият в мазето. Така поне са ми разказвали. Нямам никакви спомени оттогава. Предполагам, че нарочно съм ги изтрил от паметта си. Да, много е вероятно. Някои си спомнят повече от други, но в общи линии историята е една: отвличат един от близнаците, после го връщат. Върнатият е пълен идиот, понякога способен да работи, но напълно безполезен от кръста надолу. После… когато навършат трийсет…
Когато навършели трийсет години, тъпоумните внезапно остарявали. Побелявали и напълно оплешивявали. Очите им помътнявали. Яките им мускули (като на Тия Джафърдс и Залман Хуник сега) атрофирали. Понякога умирали тихо в съня си. Понякога получавали язви по кожата, но най-често в корема или в главата. В мозъка. Всички умирали много преди обичайната възраст. При някои смъртта идвала като внезапния растеж в юношеството: с нетърпими болки. Еди се запита колко от тези идиоти, умиращи от нещо, подобно на рак, биват удушавани или просто приспивани със силни медикаменти от близките си. Не се престраши да зададе този въпрос, но предполагаше, че са доста. Хората от Кала, освободили езиците и спомените си, навярно можеха да разказват много, но Роланд не им позволи:
— Сега разкажете за Вълците, моля аз. Колко от тях идват?
— Четирийсет — отвърна Джафърдс.
— В цяла Кала ли? — намеси се Слайтман Старши. — Не, повече. — Обърна се към Тян едва ли не виновно: — Когато дойдоха последния път, ти си бил на не повече от девет. Аз бях на двайсет и няколко. Четирийсет в града може би, но в околните ферми дойдоха още. Бих казал по-скоро шейсет, Роланд-сай, дори осемдесет.
Роланд погледна Овърхолсър и вдигна вежди.
— Оттогава са минали двайсет и три години — отвърна той, — но мисля, че са били шейсетина.
— Наричате ги Вълци, но какви са всъщност? Хора ли са? Или нещо друго?
Овърхолсър, Слайтман, Тян и Заля се спогледаха — за миг Еди почувства как споделят общ кеф, почти ги чуваше. Почувства се самотен и отритнат, както се чувства човек, когато види влюбени да се целуват на улицата, прегърнати, впили погледи един в друг, опиянени. Е, нямаше причина за това, нали? Той имаше своя ка-тет, своя кеф. Да не говорим, че имаше и жена.