Вълците от Кала
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Вълците от Кала». Краткое содержание книги:
— Какво те тревожи, Еди? Искам да го обсъдим като мъже, на четири очи. — Стрелеца се усмихна леко. — Кажи, моля аз.
— Толкова ли си личи?
Роланд вдигна рамене, но не каза нищо.
Еди се замисли. Въпросът беше сериозен. Изпълваше го със смущение и отчаяние, почти както задачата за издялкването на ключа, с който трябваше да отворят на Джейк Чеймбърс вратата към техния свят. Само че тогава духът на големия му брат му беше нашепвал, че винаги е бил непрокопсаник и винаги ще си остане такъв. Сега въпросът на Роланд бе необятен. Защото всичко го тревожеше, нищо не му се струваше на мястото си. Нищо. А може би „не на мястото си“ не беше правилният израз. Защото всъщност нещата му се струваха прекалено подредени, прекалено съвършени…
— Ъррр — изръмжа Еди и заскуба косата си. — Не знам как да го кажа.
— Кажи първото, което ти дойде наум. Не се колебай.
— Деветнайсет. Целият проблем е в това деветнайсет.
Той се просна по гръб на меката горска земя и зарита бясно като истерично дете. „Може би убийството на неколцина Вълци ще сложи всичко в ред — помисли си. — Може би това ще е достатъчно.“
Роланд отброи една минута, преди да попита:
— Сега по-добре ли си?
Еди отново седна.
— Да.
Роланд кимна и леко се усмихна:
— Казвай сега. Ако не можеш, няма проблем, но е хубаво да кажеш болката си, Еди. Аз уважавам чувствата ти. Давай, слушам те.
Истина беше. Отначало Стрелеца се отнасяше към Еди със смесица от предпазливост и презрение, защото виждаше в него само слабости. Уважението дойде постепенно. Отначало в кабинета на Балазар, когато Еди се беше сражавал гол. Много малко мъже биха го сторили. Роланд започна да съзира у него много черти на Кътбърт. После, на влака, Еди бе проявил удивителна находчивост, на която Роланд можеше само да се възхищава, но не и да постигне. Еди Дийн притежаваше странното и понякога дразнещо чувство за хумор на Кътбърт Алгууд, а също и дълбоката интуиция на Алан Джоунс. В крайна сметка обаче бе коренно различен и от двамата приятели на Роланд. Понякога беше слаб и затворен, но притежаваше голям кураж и по-добрата сестра на куража, която Стрелеца наричаше „сърце“.
Сега Роланд се стараеше да събуди интуицията му.
— Добре — рече Еди, — ще ти кажа. Не ме прекъсвай. Не ми задавай въпроси. Само слушай.
Роланд кимна. Надяваше се Сузана и Джейк да се забавят още малко.
— Гледам небето, там, където облаците се разкъсват. И виждам числото деветнайсет, изписано в синьо.
Роланд вдигна поглед. И наистина — числото беше там. Той също го видя. Видя обаче и един облак с формата на костенурка и друга дупка в изтъняващите облаци, напомняща вагон.
— Поглеждам дърветата и виждам деветнайсет. В огъня — също. Срещам имена с по деветнайсет букви. Но само това, нищо повече. — Еди говореше бързо, втренчил се в очите на Роланд. — Има обаче и още нещо. Свързано е с тодаш. Знам, че според вас всичко, което изпитвам, ми напомня за наркотиците, и може би сте прави, но, Роланд, състоянието на тодаш наистина е като наркотично опиянение.
Еди винаги му говореше, сякаш Роланд никога през живота си не беше опитвал нещо по-силно от графа, но това бе твърде далеч от истината. Може би трябваше да му го напомни някой път, но не сега.
— Самото пребиваване тук, в твоя свят, е като тодаш. Защото… о, как да го обясня?… Роланд, всичко тук е реално, но всъщност не е.
На Стрелеца му се прииска да напомни на Еди, че това тук вече не е неговият свят — за него градът Луд бе краят на Средния свят и начало на всички мистерии, които се криеха отвъд, — но запази тези мисли за себе си.
Еди загреба шепа пръст и иглички; на земята останаха пет бразди от пръстите му.
— Реално е, мога да го докосна и да го помириша. — Той вдигна игличките към устата си и прокара език по тях. — Мога да го вкуся. И в същото време всичко това е нереално като деветнайсетицата, която виждам в огъня, или като онзи облак, приличащ на костенурка. Разбираш ли ме?
— Разбирам те много добре — измърмори Роланд.
— Хората са истински. Ти… Сузана… Джейк… онзи човек, който грабна Джейк, Гашър… Овърхолсър и Слайтман. Само че начинът, по който разни неща от моя свят се появяват тук… това вече не е реално. Не е логично, далеч е от здравия разум, но не това имам предвид. То просто не е реално. Откъде се е взела песента „Хей, Джуд“ тук? Ами онзи киборг мечок, Шардик — откъде ми беше познато името му? Всички глупости от „Магьосника от Оз“, Роланд — всичко се случи с нас, но в същото време съм убеден, че не е било реално. Прилича ми на тодаш. На деветнайсет. Ами онова, което се случи в Зеления палат? Сега се скитаме из гората като Хензел и Гретел. Има път. Ядем хлебни топчета. Цивилизацията е изчезнала. Всичко се разпада. Ти сам ни го каза. Видяхме го в Луд. Само че знаеш ли какво? Не е вярно! Ха-ха, всичко е една голяма глупост, някой си прави майтап!