Вълците от Кала
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Вълците от Кала». Краткое содержание книги:
— Благодарност-сай. Трябва да призная, че не очаквах да срещна хора като вас. — Обърна се към Тян: — Добре направи, като ни доведе тук, Тян Джафърдс. Имахме нужда от тази среща и аз казвам благодарност-сай.
— Не съм ви довел аз — възрази Джафърдс. — Стареца ни доведе.
Овърхолсър кимна на Калахан, той също му кимна в отговор. Стареца прокара ръка по белега на челото си — сякаш да покаже, че не той, а Господ ги е довел. Може да беше така, но не Господ и Исус щяха да вадят горещите кестени от огъня, а Роланд от Гилеад.
Роланд чакаше мълчаливо, с учтиво изражение.
Накрая Овърхолсър заговори. Продължи петнайсетина минути, бавно, но по същество. Основното бяха близнаците. Жителите на Кала бяха осъзнали, че в другите краища на света раждането на две или повече бебета едновременно е по-скоро изключение, отколкото правило. В района на Великия полукръг обаче сами деца като Джафърдсовия Арон бяха рядкост. Голяма рядкост.
Преди близо сто и двайсет години (или може би сто и петдесет; невъзможно бе да се определи точно) се появили Вълците. Идвали приблизително на едно поколение, тоест веднъж на двайсетина години.
На Еди му се искаше да попита Овърхолсър и Слайтман как е възможно Старците да са засекретили информацията за Вълците в Анди, след като бяха измрели много по-отдавна, но запази мълчание. Задаването на въпроси, на които никой не може да отговори, беше чиста загуба на време. Все пак беше интересно. Интересно бе да се замислят кога за последно някой (или нещо) беше програмирал Анди Вестоносеца (многофункционален).
И защо.
Овърхолсър разказа, че Вълците отвличали по едно дете от всяка двойка близнаци на възраст между три и четиринайсет години и ги закарвали в Тъндърклап. (По време на този разказ Слайтман Старши прегърна сина си.) Там децата оставали сравнително за кратко, между четири и осем седмици. После повечето се връщали. Онези, които оставали завинаги в Страната на мрака, вероятно не издържали зловещите ритуали, унищожаващи мозъка на останалите.
Завърналите се били пълни идиоти. Петгодишните например били способни само да пелтечат несвързано и да сочат онова, което искат. Налагало се отново да сложат пелените, забравени преди две-три години, и ги носели до десет-дванайсетгодишна възраст.
— Тази празноглавка Тия още се напикава поне веднъж седмично, веднъж на месец омацва гащите — измърмори Джафърдс.
— Истина казва — съгласи се мрачно Овърхолсър. — Собственият ми брат, Уеланд, беше същата работа до самата си смърт. И, разбира се, трябва някой постоянно да ги следи, защото, ако напипат някоя вкусотия, могат да плюскат до пръсване. Кой пази твоята, Тян?
— Братовчед ми — обади се Заля, преди съпругът и да отговори. — Хедон и Хеда също помагат. Вече са на такава възраст…
Тя рязко замълча и изкриви уста. Еди я разбираше. Да, Хедон и Хеда бяха достатъчно големи. Следващата година единият от тях още щеше да помага. Другият обаче…
Ако бъдело взето на десетгодишна възраст, детето все още било в състояние да произнася откъслечни думи и кратки изрази, но нищо повече. При най-големите било най-зле, защото те живеели с някаква представа за онова, което им е причинено. За онова, което им е отнето. Такива деца често плачели или се измъквали сами от къщи и дълго и тъжно гледали на изток. Сякаш виждали бедните си мозъци на хоризонта, реещи се като птици в небето. Някои от тях дори се самоубивали. (При тези думи на Овърхолсър Калахан се прекръсти.) Тъпоумните оставали с физика и поведение на деца до шестнайсетата си година. Тогава изведнъж израствали като млади великани.
— Не можете да си го представите, ако не сте го видели — каза Тян, свел поглед към изтлелия огън. — Нямате представа какво страдание им причинява това. Знаете ли как плаче бебето, когато му растат зъби?
— Да — отвърна Сузана.
Тян кимна:
— При тях всичко расте.
— Истина е — съгласи се Овърхолсър. — В продължение на шестнайсет или осемнайсет месеца брат ми само спеше, ядеше, плачеше и растеше. Спомням си, че плачеше дори насън. Ставах от леглото и се приближавах до неговото. От тялото и крайниците му се чуваше леко шумолене. Звукът от растящите му кости, истина ви казвам.
Еди си представи ужасната картина. Бе слушал всякакви приказки за великани, но никога не си беше представял какво е сам да си такъв. „При тях всичко расте“ — бе казал Тян; Еди потрепери.