Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)
- Автор: Пирсиг Роберт М
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Главусанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)». Краткое содержание книги:
Романът, определен от критиката за една от най-значимите творби в американската литература, е преведен на 27 езика и достига тираж от 3 милиона екземпляра.
Крис сякаш разбира моята отчужденост по-добре от тях може би защото повече е свикнал с нея и връзката му с мен е такава, че трябва да бъде по-загрижен. Понякога виждам по лицето му израз на тревога или най-малко безпокойство и се чудя защо и тогава разбирам, че съм ядосан. Ако не бях видял това изражение, бих могъл да не разбера. Друг път тича и скача като луд наоколо и аз се питам защо и откривам, че е, защото съм в добро настроение. Сега разбирам, че е малко неспокоен и отговаря на въпрос, който Джон видимо е отправил към мен. Става дума за хората, при които ще бъдем утре — семейство Диуиз.
Не съм сигурен какъв точно е бил въпросът, но добавям:
— Той е художник. Преподава изящни изкуства в тамошния колеж, абстракционист-импресионист.
Питат как съм се запознал с него и аз трябва да отговоря, че не си спомням, което звучи малко уклончиво. Не си спомням нищо за него освен някакви откъслеци. Диуиз и жена му очевидно са били приятели на Федърови приятели и той се е запознал с тях по тая линия.
Те се чудят какво общо може да има между човек, който се занимава с техническа литература като мен, и художник абстракционист и аз пак трябва да кажа, че не знам. Ровя се мислено из откъслечните спомени за отговор, но не намирам никакъв.
Като личности те били определено различни. Докато лицето на Федър по снимките от онова време показва, отчужденост и агресивност — един от неговата катедра бе; казал полу на шега, че имал изражение на обществен вредител, — някои снимки на Диуиз от същия период показват лице доста безизразно, почти ведро, ако не се смята едно леко въпросително изражение.
Спомням си някакъв филм за шпионин от Първата световна война, който изучава държането на заловен немски офицер (напълно приличащ на него) с помощта на огледало. Изучава го месеци наред, докато е в състояние да имитира всяко движение и отсянка в речта. След това се представя за същия офицер, избягал от плен, с цел да проникне в командуването на немската армия. Спомням си напрежението и вълнението, с което срещна първото си изпитание — дали старите приятели на офицера ще разгадаят измамата. Сега изпитвам подобно усещане с Диуиз, който естествено ще смята, че съм човекът, когото някога е познавал.
Отвън ръми — мотоциклетите са мокри. Изваждам скафандъра от чантата, прикрепена към седалката, и го заканвам за каската. Скоро ще навлезем в Йелоустоунския парк.
Пътят пред нас е мъглив. Сякаш облак е пропълзял в долината, която всъщност изобщо не е долина, а по-скоро планински проход.
Не знам колко добре го е познавал Диуиз и какви спомени очаква да споделя. Преживял съм това по-рано с други хора и обикновено съм успявал да замазвам неловките моменти. Наградата всеки път е била разширяване на познанията ми за Федър, което много е подпомагало по-нататъшната имперсонизация и което с течение на годините е дало основната част от информацията, която представям тук.
От откъслечните спомени, с които разполагам, следва, че Федър високо е ценял Диуиз, защото не го е разбирал. За Федър неуспехът да се разбере нещо предизвикваше огромен интерес, а начинът на мислене на Диуиз бе пленяващ. Изглеждаше налудничав, Федър каже нещо, което смята за смешно, а Диуиз го поглежда объркано или пък го приема на сериозно. Друг път Федър ще спомене нещо много сериозно и важно, а Диуиз ще избухне в смях, като че е изтърсил най-голямата шега, която е чувал някога.
Ето например един откъслечен спомен за някаква маса в трапезария, на която се е отлепил фурнирът от единия край и който Федър е залепил отново. Той притиска фурнира, докато засъхне лепилото, като намотава цяло кълбо канап около масата, намотава, намотава и намотава.
Диуиз вижда канапа и се чуди за какво е цялата тая работа.
— Това е последната ми скулптура — казва Федър. — Мислиш ли, че става за нещо?
Вместо да се засмее, Диуиз го поглежда с удивление, разглежда масата дълго време и накрая казва:
— Къде си научил всичко това?
За момент Федър смята, че Диуиз продължава шегата, но той е сериозен.
Друг път Федър е разстроен от някакви изоставащи студенти. На път за вкъщи с Диуиз под някакви дървета той споменава това и Диуиз се чуди защо го взема толкова присърце.
— И аз съм се питал — казва Федър и добавя с озадачен глас: — Мисля, че това е, понеже всеки учител има склонност да оценява по-високо студентите, които най-много приличат на него. Ако собственият ти почерк демонстрира изискан краснопис, отдаваш на същото при някой студент по-голямо значение, отколкото ако не е така. Ако използуват суперлативи, ще харесваш студенти, които пишат със суперлативи.