Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)
- Автор: Пирсиг Роберт М
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Главусанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)». Краткое содержание книги:
Романът, определен от критиката за една от най-значимите творби в американската литература, е преведен на 27 езика и достига тираж от 3 милиона екземпляра.
— Естествено. Какво лошо има тук? — пита Диуиз.
— Ами има нещо гнило — казва Федър, — защото студентите, които най-много ми харесват, тия, с които наистина усещам някаква близост, пропадат до един!
Диуиз щеше да се пръсне от смях, което много засегна Федър. Той бе гледал на това като на някакъв научен феномен, който би могъл да предложи изходни точки за нови разбирания, а Диуиз просто се бе изсмял.
Отначало помисли, че Диуиз се надсмива над непреднамерената обида, която си нанесе сам. Но не ставаше дума за това, защото Диуиз изобщо не бе от хората, които обичат да унижават другите. По-късно разбра, че това е някакъв „свръхистинен“ смях. Най-добрите студенти винаги се провалят. Всеки добър преподавател знае това. Беше смях, който премахва напрежението, предизвикано от непоносими ситуации, и Федър би могъл да се поучи от него, защото по онова време приемаше нещата прекалено сериозно.
Тези енигматични реакции на Диуиз караха Федър да си мисли, че приятелят му разполага с огромни скрити знания. Диуиз винаги изглеждаше, като да таи нещо. Той криеше нещо от него и Федър не можеше да разбере какво е то.
После изниква ярък фрагмент — денят, в който откри, че той самият обърква Диуиз по същия начин.
Един електрически ключ в ателието на Диуиз не работеше и той попита Федър дали знае каква е повредата. Имаше леко сконфузена, леко объркана усмивка на лицето си, като усмивката на меценат, който говори с художник. Меценатът се притеснява да покаже колко малко знае, но се усмихва в очакване да научи повече. За разлика от Съдърлендови, които мразят техниката, Диуиз бе толкова далеч от нея, че не я приемаше като някаква определена опасност. Всъщност Диуиз си падаше по техниката и беше неин поклонник. Не я разбираше, но знаеше какво му харесва и винаги се радваше да научи нещо повече.
Въобразяваше си, че повредата е в проводника близо до крушката, защото веднага щом докоснал ключа, светлината изгаснала. Ако повредата бе в ключа, разсъждаваше той, би имало промеждутък от време, преди тя да се прояви в крушката, Федър не спори по въпроса, а отиде в магазина оттатък улицата, купи ключ и след няколко минути го монтира. Той заработи веднага и Диуиз естествено остана объркан и сразен.
— Откъде знаеше, че повредата е в ключа? — попита той.
— Защото работеше на пресекулки, когато включих.
— А не би ли могло да прекъсва в жицата?
— Не.
Самоуверената позиция на Федър раздразни Диуиз и той започна да спори.
— Откъде знаеш всичко това? — попита той.
— То е очевидно.
— Добре, тогава защо аз не го забелязах?
— Трябва да си запознат донякъде с въпроса.
— Тогава не е очевидно, не е ли така?
Диуиз винаги спореше по този странен начин, заради който бе невъзможно да му се отговори. Този именно начин внушаваше на Федър идеята, че Диуиз таи нещо от него. Чак в самия край на престоя си в Боузмън той сметна, че е разбрал по собствения си аналитичен и методичен способ какво е било то.
При входа на парка спираме и плащаме на човек с шапка на мечока Смоуки. Той ни дава в замяна пропуск за един ден. Пред нас виждам един възрастен турист, който ни снима с камера, после се усмихва. От късите му панталони се подават бели крака в обикновени градски чорапи и обувки. Жена му, която наблюдава одобрително, има същите крака. Махам им, когато минаваме край тях, и те ни махат в отговор. Това е момент, който ще бъде запазен върху лентата година наред.
Федър презираше този парк, без да знае точно защо — може би защото не го бе открил сам, но едва ли. Имаше нещо друго. Екскурзоводското отношение на пазачите го дразнеше. Държането на туристите като в зоологическата на Бронкс го отвращаваше даже повече. Такава разлика от високите области наоколо. Приличаше на огромен музей с експонати, внимателно нагласени, за да внушат илюзия за истинност, но дискретно оградени, за да не ги повреждат децата. Хората влизаха в парка и ставаха учтиви, мили и фалшиви един към друг, защото атмосферата ги принуждаваше да стават такива. За цялото време, през което живя на сто мили от него, той го бе посетил само веднъж или два пъти.
Но това изневерява на последователността. Липсва период от около десет години. Той не скочи от Имануел Кант в Боузмън, щата Монтана. През този период от десет години живя дълго време в Индия, където изучаваше източна философия в Бенареския индуистки университет.