Убежище
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Трилогия за мрачния елф #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Киркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Убежище». Краткое содержание книги:
Бягайки от своите събратя, младият мрачен елф намира своето убежище в свят, много по-различен от този, в който се е родил.
Не след дълго започва да разбира неговите обитатели.
Приемането му сред тях се оказва бавно и мъчително, но не и невъзможно.
Със силата на волята и огромното си желание за промяна в живота си Дризт До’Урден все пак успява да намери нов дом и приятели на земята.
„Убежище е най-добрата книга, публикувана от TSR от дълго време насам“
— Какво ли има там? — прошепна елфът на себе си.
Макар че реката бе буйна заради пролетното топене, по-рано същата нощ Дризт откри брод през нея — големи и близко разположени камъни, стърчащи над бързата вода.
Нощта едва настъпваше. Луната едва бе преполовила пътя си по небето. Изпълнен с характерните за сезона копнеж и любопитство елфът реши да хвърли един поглед на мястото. Той се спусна към брега на реката и скочи леко и пъргаво върху един от камъните. За човек или за орк — или за която и да е друга раса — пресичането по мокрите, неравни и често обли камъни може би щеше да е трудно и страшно, но подвижният елф се справи с лекота с тази задача.
Той стигна до другия бряг с тичане, подскачайки безгрижно по камъните. Колко различно щеше да е поведението му, ако знаеше, че сега бе в онази част на долината, която принадлежеше на Граул — великият предводител на орките!
Един оркски патрул забеляза лудуващия елф, преди да бе изминал и половината път до стената на долината. Орките бяха виждали мрачния елф и преди — понякога Дризт ловеше риба в реката. Граул се страхуваше от тази раса и бе наредил на подчинението си да се пазят от елфа, смятайки, че снеговете ще прогонят натрапника. Но зимата бе отминала, а самотният елф бе останал и сега дори пресичаше реката.
Граул нервно зачупи дебелите си пръсти, когато научи за това. Големият орк беше свикнал с удобното схващане, че този елф е сам и не е член на някоя по-голяма група. Той можеше да е шпионин или изменник. Само че Граул не можеше да е сигурен и вероятността още елфи да се присъединят към него не му се нравеше. Ако елфът беше шпионин, можеха да го последват още, а ако беше изменник, можеше да приеме орките за потенциални съюзници.
Граул беше предводител на племето от много години, необичайно дълго властване за тази хаотична раса. Големият орк бе оцелял, защото не поемаше рискове. Не смяташе да рискува и сега. Мрачният елф можеше да му отнеме водачеството, позиция, която бе много ценна за Граул. А това той нямаше да позволи. Двамата оркски патрула излязоха от дупките си малко след като Дризт бе забелязан да прекосява реката, с недвусмислена заповед да го убият.
Смразяващ вятър подухна откъм долината, а снегът бе по-дълбок до стената около нея, но Дризт не се тревожеше от това. Пред очите му се откриха големи участъци с вечнозелени растения. Короните им закриваха долината и го мамеха, след цялата зима затворен в пещерата, да отиде и да ги изследва.
Той бе оставил почти миля зад себе си, когато усети, че е преследван. Дризт всъщност не бе видял никой, освен може би бягащи сенки с ъгълчетата на очите си, но тези смътни войнски усещания му казваха истината без никакво съмнение. Той се премести към стръмния наклон и се изкачи към група гъсти дървета, после се втурна към високия хребет. Когато стигна там, той се плъзна зад голяма скала и се обърна, за да погледне под себе си.
Седем тъмни силуета, шест хуманоидни и някаква голяма кучеподобна форма, излязоха от дърветата, следвайки внимателно и методично следата му. От това разстояние Дризт не можеше да определи расата им, но подозираше, че не са хора. Огледа се добре наоколо, търсейки най-добрия път за отстъпление или най-подходящата позиция за защита.
Той почти не забеляза, че ятаганът вече бе в едната му ръка, а камата — в другата. Когато осъзна, че бе извадил оръжията си и че преследвачите му вече бяха опасно близо до него, той спря, за да помисли.
Можеше да се срещне с тях точно тук и да ги разгроми, докато изминаваха последните няколко опасни метри по хлъзгавия сипей.
— Не — промърмори си Дризт, отхвърляйки тази възможност веднага щом му хрумна.
Той можеше да ги нападне и вероятно да победи, но какъв ли товар щеше да му се наложи да носи след тази среща? Дризт не искаше да се бие, нито пък желаеше някакъв контакт с тези същества. Той вече носеше цялата вина, която можеше да понесе.
Чу гласовете на преследвачите си, гърлени звуци, подобни на гоблиновите.
— Орки — промърмори на себе си елфът, напасвайки езика с човекоподобната форма на непознатите същества.
Но това разкритие не промени намеренията му. Дризт не обичаше орките, беше видял достатъчно от смрадливите същества в Мензоберанзан, но нямаше и никаква причина, никакво оправдание, за да се бие с тях. Обърна се, избра пътя си и избяга в нощта.
Преследвачите бяха упорити. Орките бяха твърде близо до него, за да го изпуснат. Елфът разбра, че проблемът се усложнява, защото ако орките бяха враждебно настроени, а по виковете и грухтенето им той разбра, че е именно така, Дризт бе пропуснал възможността си да се сражава с тях на подходящ терен. Луната отдавна бе залязла и небето вече просветляваше пред настъпването на утрото. И орките не обичаха дневната светлина, но с блясъка на снега около него Дризт щеше да е почти безпомощен.