Убежище
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Трилогия за мрачния елф #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Киркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Убежище». Краткое содержание книги:
Бягайки от своите събратя, младият мрачен елф намира своето убежище в свят, много по-различен от този, в който се е родил.
Не след дълго започва да разбира неговите обитатели.
Приемането му сред тях се оказва бавно и мъчително, но не и невъзможно.
Със силата на волята и огромното си желание за промяна в живота си Дризт До’Урден все пак успява да намери нов дом и приятели на земята.
„Убежище е най-добрата книга, публикувана от TSR от дълго време насам“
Една стрела се удари в бедрото му, когато се навеждаше и то мъчително я изтръгна. С гърчещия се и виещ от болка орк, невижданият и невидим стрелец не се нуждаеше от сигнала на бухала, за да изпрати втората си стрела, която този път улучи създанието право в гърдите и го накара да замлъкне завинаги.
Дризт незабавно промени посоката си, пробождайки втория орк с края на копието. Само за едно мигване елфът се обърна за трети път и заби копието през гърлото му, насочвайки го нагоре към мозъка.
Първият орк, който Дризт удари, се завъртя и тръсна глава, опитвайки се да се ориентира в битката. Той усети как ръцете на елфа го хващат за мръсното мечешко наметало, а после почувства въздушния поток, докато поемаше по същия път, който малко по-рано бе използвал и уоргът.
Дочувайки писъците на умиращите си другари, оркът на пътеката наведе глава и се затича обратно, смятайки, че постъпва по-умно от тях. Мнението му обаче, внезапно се промени, когато зад един завой налетя право на очакващите го челюсти на огромна черна пантера.
Дризт изтощено се облегна на скалата, стискайки копието си готово за хвърляне, докато странният бухал се спускаше за пореден път от планината. Този път птицата се държеше на разстояние, кацайки на скалата над острия завой на пътеката, на няколко метра от него.
Някакво движение високо горе привлече вниманието на елфа. Той почти не виждаше, ослепен от светлината, но различи човекоподобна форма, която внимателно си проправяше път към него.
Бухалът излетя отново, описвайки кръгове над него свирейки и Дризт се наведе, обезпокоен и изнервен, когато мъжът се плъзна надолу до мястото зад каменистия хребет. Но след сигнала на бухала не долетя никаква стрела. Вместо това се появи стрелецът.
Беше висок, изправен и много стар, с огромни сиви мустаци и буйна сива коса. Най-странното от всичко бяха млечнобелите му очи без зеници. Ако Дризт не беше видял демонстрацията на стрелбата му, щеше да помисли, че мъжът е сляп. Крайниците на стария човек също изглеждаха много крехки, но елфът не се остави външния вид да го заблуди. Перфектният стрелец държеше тежкия си лък зареден и готов, една стрела стоеше поставена на тетивата очевидно без никакво усилие. Дризт не трябваше да се оглежда много, за да забележи смъртоносната ефективност, с която човекът можеше да използва могъщото си оръжие.
Старият мъж каза нещо на език, който Дризт почти не разбираше, после на втори език, после на гоблински, който елфът знаеше.
— Кой си ти?
— Дризт До’Урден — отвърна спокойно елфът, обнадежден донякъде от факта, че с този противник поне можеше да общува.
— Това име ли е? — попита човекът. Той изхихика и сви рамене. — Каквото и да е и по каквато и причина да си дошъл тук, това няма голямо значение.
Бухалът, забелязвайки движение, започна да буха и диво връхлетя, но за стария човек бе твърде късно. Гуенивар се прокрадваше към него иззад завоя и се приближи с лекота с няколко скока, със свити назад уши и оголени зъби.
Изглежда несъзнаващ опасността, стария човек завърши мисълта си.
— Сега си мой пленник.
Гуенивар издаде ниско, гърлено ръмжене и елфът се усмихна широко.
— Мисля, че не съм — отвърна той.
13
Монтолио
— Твой приятел? — попита спокойно човекът.
— Гуенивар — обясни Дризт.
— Голяма котка?
— О, да — отвърна елфът.
Човекът отпусна тетивата и остави стрелата да се плъзне на земята. Той затвори очи, наклони глава назад и изглежда потъна в себе си. Миг по-късно Дризт забеляза, че ушите на Гуенивар неочаквано се изправиха и елфът разбра, че странният човек по някакъв начин бе установил телепатична връзка с пантерата.
— Добра котка е — каза малко по-късно мъжът.
Гуенивар се подаде иззад скалата и накара бухалът да се разлети наоколо панически, и небрежно мина край стария човек, заставайки до Дризт. Очевидно пантерата се бе отказала от всичките си притеснения, че той беше враг.
Дризт помисли, че действията и са любопитни, сравнявайки ги с постигнатото от него емпатично съгласие с мечката в пещерата през зимата.
— Добра котка — каза отново старият човек.
Дризт се облегна на скалата и отпусна хватката си около копието.
— Аз съм Монтолио — обясни гордо мъжът, като че ли името трябваше да означава нещо за елфа. — Монтолио ДеБруши.
— Добра среща и сбогом — отвърна равнодушно Дризт. — Ако сме приключили със срещата си, можем да поемем всеки по своя път.
— Можем — съгласи се Монтолио, — ако и двамата изберем това.