Убежище
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Трилогия за мрачния елф #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Киркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Убежище». Краткое содержание книги:
Бягайки от своите събратя, младият мрачен елф намира своето убежище в свят, много по-различен от този, в който се е родил.
Не след дълго започва да разбира неговите обитатели.
Приемането му сред тях се оказва бавно и мъчително, но не и невъзможно.
Със силата на волята и огромното си желание за промяна в живота си Дризт До’Урден все пак успява да намери нов дом и приятели на земята.
„Убежище е най-добрата книга, публикувана от TSR от дълго време насам“
И въпреки това, отшелникът не можеше да си обясни как орките не бяха забелязали присъствието на тъмнокожия обитател на Подземния мрак. Вероятно не го бяха видели — елфът се стараеше да остане незабелязан, не палеше огньове (поне до тази нощ) и излизаше навън само след залез-слънце. Монтолио се замисли по-дълбоко и реши, че по-вероятно бе орките да са видели мрачния елф, но да не са се осмелили да отидат при него.
И в двата случая, пазителят гледаше на случката като на приятно развлечение, ангажиращо мислите му, докато подготвяше дома си за настъпващата зима. Монтолио не се страхуваше почти от нищо, нито от появата на мрачния елф. Дори смяташе, че ако това създание и орките не бяха съюзници, сблъсъкът между тях можеше да се окаже добро зрелище.
— Хайде, отлитай — подкани пазителят оплакващия се бухал. — Иди и си хвани някоя мишка!
Птицата веднага разпери криле, прелетя под моста и над него и се отдалечи в тъмната нощ.
— Само внимавай да не изядеш някоя от мишките ми, които пратих да наблюдават мрачния елф — извика Монтолио след него, после се засмя, поклати дългите си бели къдрици и се върна при стълбата в края на въжения мост. Докато се изкачваше, отшелникът се закани, че скоро ще препаше меча си и ще разбере какво прави този мрачен елф в долината.
Старият пазител доста често отправяше подобни закани.
Предупредителните есенни ветрове бързо отстъпиха място на яростните атаки на зимата. Дълго време Дризт не можеше да проумее значението на сивите облаци, но когато над долината се изви буря и заваля сняг, вместо дъжд, мрачният елф беше истински смаян. Беше видял побелелите върхове на планините, но никога не се бе изкачвал толкова високо, за да провери какво е това — просто бе приел, че цветът на скалите е бял. Сега наблюдаваше как снежинките се спускат над долината, как изчезват в бързите води на реката и как се натрупват върху скалите. Когато снегът започна да покрива земята, а облаците се спуснаха съвсем ниско, мрачният елф осъзна ужасен нещо и побърза да призове Гуенивар.
— Трябва да си намерим подслон — обясни той на изморената пантера. Котката се бе върнала в Звездната равнина едва предишния ден. — Трябва да съберем и достатъчно дърва за огън.
По планинския склон от тази страна на реката се виждаха входовете на няколко пещери. Дризт откри една, не много дълбока и мрачна, но достатъчно закътана. Висок скалист хребет защитаваше пещерата от брулещия вятър. Мрачният елф влезе вътре, като поспря на входа, за да привикнат очите му към тъмнината след ослепителния блясък на снега.
Подът на пещерата беше неравен, а сводът и нисък. Пръснати наоколо лежаха големи камъни, а встрани до един от тях, Дризт забеляза още по-тъмно петно, показващо, че там има втора ниша. Мрачният елф остави наръча с подпалки на земята и се отправи към входа, после изведнъж спря. Той и Гуенивар бяха усетили чуждо присъствие в пещерата.
Смелият До’Урден извади ятагана си, плъзна се край големия камък и надникна над него. С помощта на инфрачервеното си зрение успя да различи топлото едро тяло на другия обитател на пещерата, който бе значително по-голям от него. Елфът веднага се досети за съществото, макар че не знаеше името му. Беше го виждал няколко пъти отдалеч, наблюдаваше колко сръчно и с каква скорост успяваше да си улови риба в буйната река, въпреки огромното си тяло.
Както и да се наричаше това създание, Дризт нямаше желание да се бие с него, особено когато наоколо имаше и други подобни пещери.
Огромният кафяв мечок обаче, изглежда имаше други намерения. Съществото се размърда изведнъж, изправи се на задните си лапи, а ревът му отекна гръмко из пещерата. Ноктите и зъбите му също бяха забележителни.
За Гуенивар, астралната същност на пантера, мечокът бе древен неприятел, който разумните котки винаги се стараеха да избягват. Въпреки това, смелото животно скочи пред Дризт, за да се заеме с огромният звяр и да позволи на господаря си да избяга.
— Не, Гуенивар — нареди мрачният елф, сграбчи котката и я избута зад себе си.
Мечокът, един от много приятели на Монтолио, не нападна двамата приятели, нито пък отстъпи от позицията си — никак не му се нравеше това, че бяха прекъснали така дългоочакваният му зимен сън.
Дризт изпита нещо, което не можеше да си обясни, не беше усетил приятелско отношение към мечока, а някакво тайнствено разбиране на гледната му точка. Мрачният елф прибра ятагана си и си помисли, че постъпва глупаво, но не можеше да отрече съпричастността, която бе изпитал, сякаш гледаше през очите на мечока.
Дризт внимателно пристъпи напред, без да сваля очи от огромния звяр. Животното изглеждаше изненадано, но бавно свали ноктите си, спря да ръмжи и на муцуната му се изписа изражение, наподобяващо любопитство.