Убежище

Може би щеше да напусне долината и пътят през планините щеше да го убие, ако не бе забелязал и друга промяна, настъпила със суровото време. Слънцето залязваше по-рано, а нощта бе станала по-дълга. Дали и то щеше да изчезне напълно, дали и тази земя щеше да се обвие във вечен мрак и студ? Дризт се съмняваше в това. Използвайки малко пясък и празната стъкленица, която бе запазил във вещите си, той започна да измерва времетраенето на деня и нощта.

Надеждите му се стопяваха всеки път, когато измерванията покажеха, че слънцето е залязло по-рано. Сезонът напредваше все повече и повече, а отчаянието на Дризт ставаше все по-силно. Здравето му също се влоши. Когато забеляза първия обрат в сезона и зимното слънцестоене, мрачният елф наистина се бе превърнал в окаяно същество, слабо и треперещо. Едва бе успял да повярва на измерванията си, те не бяха толкова точни, но след няколко дни, вече не можеше да отрече това, което му показваше пясъкът.

Дните ставаха по-дълги.

Надеждите му се възвърнаха. Още от първите дни, в които бе задухал мразовитият зимен вятър, мрачният елф бе заподозрял, че е започнала да настъпва някаква сезонна промяна. Беше наблюдавал мечокът, който с влошаването на времето ловеше все повече риба и сега вярваше, че животното е очаквало зимата и целенасочено е трупало мазнини, за да я преживее.

Тази вяра, както и откритията му за продължителността на деня, успяха да убедят Дризт, че мразовитото време няма да продължи още дълго.

Слънцестоенето обаче, не можа да успокои душата на мрачния елф. Ветровете духаха още по-силно, а снегът продължаваше да вали и да се трупа. Но непоколебимият Дризт До’Урден бе взел твърдо решение — нямаше да позволи на един сезон да сломи неговия дух.