Убежище
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Трилогия за мрачния елф #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Киркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Убежище». Краткое содержание книги:
Бягайки от своите събратя, младият мрачен елф намира своето убежище в свят, много по-различен от този, в който се е родил.
Не след дълго започва да разбира неговите обитатели.
Приемането му сред тях се оказва бавно и мъчително, но не и невъзможно.
Със силата на волята и огромното си желание за промяна в живота си Дризт До’Урден все пак успява да намери нов дом и приятели на земята.
„Убежище е най-добрата книга, публикувана от TSR от дълго време насам“
Котката с нищо не показа, че е разбрала думите му. Тя се прозя, претърколи се към Дризт и положи глава между протегнатите си лапи.
Мрачният елф се усмихна и почеса ухото на пантерата. Беше я видял за първи път в Сорсъри, магьосническата школа на Академията. Тогава Гуенивар бе собственост на Масой Хюнет — единственият мрачен елф, когото Дризт бе убил през живота си. Младият До’Урден се опита да не си припомня този инцидент. Огънят гореше силно и топлеше пръстите му — вечерта не беше подходяща за такива неприятни спомени. Въпреки кошмарите, с които се бе сблъскал в Мензоберанзан, Дризт бе преживял и много радости в родния си град, както и бе научил много. Дори Масой го бе научил на неща, които сега му помагаха повече, отколкото бе предполагал.
Вперил поглед в пропукващите пламъци, Дризт се замисли, че ако не беше палил свещите като чирак, никога нямаше да успее да си запали огън. Несъмнено това знание го бе спасило от студа и от смъртта.
Усмивката на елфа обаче, не продължи дълго след като спомените го завладяха. Не бяха изминали много месеци, след като бе получил този ценен урок, и Дризт бе принуден да убие Масой.
Замисленият До’Урден отново легна по гръб и въздъхна. Сега наоколо нямаше никакви опасности, нито отряди, които да го притесняват и елфът за пръв път чувстваше, че животът му е лесен и прост, но въпреки това трудностите в неговото съществуване никога не го бяха притеснявали толкова.
Само миг по-късно спокойствието му беше нарушено от една едра птица — бухал, която изведнъж прелетя над главата му. Мрачният елф се засмя на собствената си неспособност да почива спокойно — само секунда му трябваше, за да разбере, че птицата не представлява никаква опасност, ала вече бе скочил на крака и бе извадил кинжала и ятагана си.
Гуенивар също бе реагирала на тревожната поява на птицата, но по коренно различен начин. Дризт се бе отдръпнал от огъня, а пантерата се намести до него, протегна се лениво и отново се прозя.
Бухалът се понесе тихо в нощта по невидимите въздушни течения, издигна се високо над мъглата, простираща се над речната долина, към противоположния склон на този, по който се бе спуснал Дризт. Птицата се спусна към една гъста горичка от вечнозелени дървета, кацна да си почине на един въжен мост, опънат между най-високите клони на три дървета. След като почисти перата си, бухалът удари малкото сребърно звънче, закачено на моста за подобни случаи.
Не след дълго, птицата отново иззвъня.
— Ида — чу се глас изотдолу. — Потърпи малко, Свирчо! Остави слепият човек да се придвижи спокойно, както подобава!
Бухалът сякаш разбираше думите му, тази игра му харесваше и той за трети път бутна звънчето.
На моста се появи възрастен мъж с огромни щръкнали сиви мустаци и бели очи. С подтичване мъжът тръгна към птицата. Някога Монтолио бе пазител със завидна репутация, а сега прекарваше последните години от старините си по свой собствен избор в пълно уединение в планината, заобиколен от любимите си същества (в това число не влизаха хора, елфи, джуджета и представители на другите интелигенти раси). Въпреки напредналата си възраст, Монтолио бе строен мъж, но годините бяха оставили своя отпечатък и върху него — едната му ръка се бе изкривила така, че приличаше на човка.
— Търпение, Хутър — мърмореше той. Никой, който наблюдаваше как бързо се придвижва по въжения мост, не би казал, че е сляп, а тези, който познаваха Монтолио със сигурност нямаше да го опишат като такъв. Вероятно биха казали, че зрението му е увредено, но скоро щяха да прибавят, че той въобще не се нуждае от него. Благодарение на уменията и знанията си, и на многото си приятели — животни, старият пазител виждаше заобикалящия го свят много по-добре от хората със здрави очи.
Монтолио протегна ръка и големия бухал кацна на нея, внимателно закрепяйки се с нокти в дебелия кожен ръкав на отшелника.
— Видял си мрачния елф? — попита той.
Бухалът отговори с „у-хуу“, после започна да издава серия от различни и сложни звуци, крясъци и бухания.
Монтолио разбра всичко, обмисли всеки детайл. С помощта на приятелите си, особено на този доста разговорлив бухал, пазителят наблюдаваше мрачния елф от няколко дни. Бе любопитен какво търси това подземно същество по неговите земи. Отначало предполагаше, че елфът е съюзник на Граул, главатарят на орките в долината, но с времето започна да подозира друго.
— Това е добър знак — отбеляза Монтолио, когато се увери, че елфът не се е свързал с оркските племена. Граул бе достатъчно зъл и без могъщи съюзници като мрачните елфи!