Убежище
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Трилогия за мрачния елф #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Киркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Убежище». Краткое содержание книги:
Бягайки от своите събратя, младият мрачен елф намира своето убежище в свят, много по-различен от този, в който се е родил.
Не след дълго започва да разбира неговите обитатели.
Приемането му сред тях се оказва бавно и мъчително, но не и невъзможно.
Със силата на волята и огромното си желание за промяна в живота си Дризт До’Урден все пак успява да намери нов дом и приятели на земята.
„Убежище е най-добрата книга, публикувана от TSR от дълго време насам“
Мрачният елф бръкна в торбичката си, извади една риба, която пазеше за вечеря, и я хвърли на мечока. Едрият звяр я подуши и я изяде на една хапка.
Последва още една дълга минута, в която елфът и мечокът не спряха да се гледат, но напрежението помежду им беше изчезнало. Животното се оригна веднъж, излегна се на земята и скоро захърка доволно.
Дризт погледна към Гуенивар и повдигна недоумяващо рамене — идея си нямаше как бе успял да установи толкова дълбок контакт с него. Пантерата очевидно бе разбрала смисълът на станалото. Козината и постепенно се бе слегнала към тялото.
През останалата част от времето, което прекара в пещерата, Дризт се грижеше всеки път, когато му оставаше храна, да отделя по нещо и за спящия мечок. Понякога, особено ако елфът оставяше риба, звярът я подушваше и се разбуждаше само колкото да я погълне. По-често обаче, животното не обръщаше внимание на подаръците, а продължаваше да спи, да хърка и да сънува мед, горски плодове, женски мечки и всичко останало, което се присънваше на един мечок по време на зимния му сън.
— Дели една пещера с Бластър? — възкликна Монтолио, когато научи от Свирчо, че мрачният елф и свадливият мечок са си поделили пещерата с двете ниши. Старият отшелник за малко да падне от изненада и щеше наистина да го направи, ако зад него нямаше дърво. Смаян, пазителят се облегна на ствола му, почесвайки наболата си брада и засуквайки мустак. Познаваше този мечок от няколко години и не бе сигурен дори за себе си, че би могъл да сподели бърлогата му. Бластър лесно се разгневяваше. През годините глупавите орки на Граул многократно се бяха уверявали в това.
— Предполагам, че е бил прекалено изморен, за да се съпротивлява — заключи Монтолио, макар че в душата си знаеше, че не това е причината. Ако в тази пещера влезеше орк или гоблин, Бластър щеше да го разкъса без дори да се замисли.
Въпреки това, мрачният елф и пантерата му живееха там, ден след ден, палеха огъня си във външното помещение, докато мечокът си спеше доволно във вътрешното.
Като пазител, който познаваше много други пазители, Монтолио бе виждал и чувал странни неща. Досега обаче, винаги бе вярвал, че вродената способност на елфите, феите, полуръстовете, гномите и хората да общуват телепатически с дивите зверове се развива само при специално обучение в горски условия.
— Откъде този мрачен елф е разбрал за мечока? — зачуди се на глас Монтолио и продължи да почесва брадата си. Пазителят обмисляше две възможности — или в мрачните елфи имаше нещо, което той не познаваше, или този мрачен елф се различаваше коренно от расата си. Сега, когато знаеше колко странно бе поведението на тъмнокожия елф, отшелникът предположи, че втората възможност е по-вероятна, макар че му се искаше сам да се убеди в това. Ала разследването му щеше да почака. Първият сняг вече бе паднал, а след него щяха да последват още много. А паднеше ли първият сняг, в планините край Прохода на мъртвите орки всяко движение замираше.
През следващите седмици Гуенивар неведнъж спасяваше живота на Дризт. В дните, които прекарваше в Материалния свят, пантерата често излизаше да ловува в студените и дълбоки снегове и най-вече да събира дърва за огъня.
Въпреки това, животът на изгнаника — мрачен елф не беше лесен. Всеки ден той трябваше да слиза в подножието до брега на реката и да чупи леда, който се формираше в плитките вирчета, за да успее да си налови риба. Пътят му до тях не беше дълъг, но снегът беше станал дълбок и опасен, често се плъзваше надолу по склона и затрупваше Дризт в мразовитата си прегръдка. Няколко пъти мрачният елф едва бе успял да се изкатери до пещерата си, а крайниците му бяха премръзнали и вкочанени от студ. Той бързо се бе научил да пали огъня, преди да излезе, защото когато се върнеше нямаше сили да държи нито кинжала, нито камъка, за да направи искра.
Дори когато стомахът му беше пълен, дори когато седеше край огъня и меката козина на Гуенивар, мрачният елф се чувстваше измръзнал и нещастен. За пръв път от няколко месеца той отново се съмняваше в решението си да напусне Подземния мрак, а когато отчаянието му нарасна съвсем, Дризт се усъмни и в решението си да напусне Мензоберанзан.
— Аз съм един бездомен нещастник — вайкаше се той в кратките, но чести мигове на самосъжаление. — Със сигурност ще умра тук, премръзнал и самотен.
Мрачният елф нямаше ни най-малка представа какво се случва в този странен свят. Дали топлината, която бе почувствал, когато стъпи за първи път на Повърхността, щеше да се върне отново? Или това беше някакво ужасно проклятие, изпратено от злите му врагове в Мензоберанзан? Това объркване постави Дризт пред трудна дилема: дали трябваше да остане в пещерата и да чака докато свърши тази буря (той не знаеше как по друг начин да нарече зимата), или да напусне речната долина и да потърси място с по-топъл климат?