Белият нинджа (Част I)

Уми прекоси татамите с тихо шумолене на копринената си роба, коленичи до него и пое предложената й чаша. Нанги усещаше върху лицето си напрегнатия поглед на големите й блестящи очи.

— Без теб в леглото ми е студено — каза тя. — Сънувах, че в къщата се е настанил ураган, а когато отворих очи, открих, че те няма…

Нанги се усмихна в мрака. Беше свикнал на поетичния начин, но който се изразяваше Уми. Тя беше танцьорка и всеки от начините, които избираше за изразяване на чувствата си, трябваше задължително да се подсили със символи.

— Нямах намерение да те будя — отвърна той. Знаеше, че тя употребява думата „ураган“, за да му покаже, че е усетила неспокойството на духа му.

Ръката й леко го докосна. Уми, чието име означаваше „море“, го успокояваше по този начин, отвеждаше го обратно при низините, запълнени с вода — там, където човек може да мисли, да набира сили сред сенките на тишината.

— Музиката, която звучи толкова дълбоко в душата, че е напълно негласна… — прошепна Нанги. — Но докато тя продължава, аз зная, че тази музика си ти.

Уми се сгуши до него:

— Бях на петнайсет години, когато ти ми даде една книга на Т. С. Елиът. Никога дотогава не бях се сблъсквала с ума на европеец, който да ми е толкова близък и така пропит със светлина. Току-що ти цитира част от тази книга, нали?

Това беше типично за Уми — да запаметява всичко, да не забравя нищо. Макар да бе само на двайсет и четири години, тя беше доста по-мъдра от жени в далеч по-напреднала възраст. Беше ученичка, която се беше превърнала в майстор, без дори да го осъзнава и това беше типично за Уми. Не страдаше от излишно самочувствие, което й позволяваше да възприема философията в най-чистия й вид, да я вгражда в своя дух, да разширява непрестанно своята мощ. Уми беше сенсей по митове, мистика и Тао. Жизнената енергия на вселената беше в душата й.

Уми взе ръцете му в своите и ги обърна с дланите надолу. Нанги усети как от нея се излъчва топлина. В съзнанието му изплува представата за самотно осветено прозорче в бурна снежна нощ.

Тя беше красива и тази красота обхващаше не само лицето, но и тялото й — тънко, грациозно, жилаво и силно като младо дръвче, което вече е успяло да се пребори с бурите, дъждовете и зимния мраз.

— Тук има мрак — каза Уми. — Извън нощта. — Ръцете й сръчно започнаха да премятат пръстите му: — Празнота и хаос. Стабилността на света е застрашена. Жената-паяк зове, оста се клатушка… Идва лед.

Нанги знаеше, че тя говори за мита Америнди Хопи, който описва сътворението на света. Сегашният свят се ражда след гибелта на Втория свят, обречен на вечен мраз от Жената-паяк, която пее „Песента на Сътворението“, а наказанието си е наложила заради неизлечимото зло в сърцата на обитателите на Втория свят.

Когато Жената паяк зове, това означава, че някъде се заражда необикновено Зло. Именно това имаше предвид Уми. Кожата на Нанги настръхна. Значи е вярно, че над Никълъс е надвиснала злобата на невероятно могъщ враг. Страхът избухна в съзнанието му със силата на ръчна граната. Искаше да отправи молитва към своя Бог, но не беше в състояние да го стори. Беше се откъснал от него заради греховете си, не можеше да намери пътя към изкуплението. Изведнъж разбра, че е безсилен точно като Никълъс. Загубата на вярата беше страхотен удар върху същността му на човек, но той се бе опитал да я потисне някъде из гънките на съзнанието си в името на по-неотложни дела. Сега обаче разбра, че това е част от тези неща.