Белият нинджа (Част I)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Белият нинджа (Част I)». Краткое содержание книги:
— Искам да ми разкажеш всичко — промълви Брандинг.
— Вече се споразумяхме, че някои теми ще си останат табу — отвърна тя, наля си още бренди и отпи, този път внимателно. После вдигна глава и попита: — Какво стори след смъртта на жена си, Кук? С какво се опита да преодолееш болката от загубата? Не ти ли се стори, че дните се точат безкрайно дълго и са безнадеждно пусти? Нощем не чакаше ли с копнеж идването на смъртта? Не чуваше ли дъха й около себе си, не виждаше ли червените й очи да светят като фенери в мрака? Не ти ли се искаше да потънеш в забравата, която смъртта размахва пред теб като желана награда?
Брандинг застина, дълбоко разтърсен от могъщата сила на чувствата й. Той знаеше, че тези въпроси са отправени не към него, а към самата нея. Никога в живота си не бе изпитвал това дълбоко отчаяние, за което говореше тя, дори когато шокът от смъртта на Мери отмина. И си даде сметка, че отсъствието на подобни чувства е основна причина за непонятната вина, която го обземаше понякога. Същевременно знаеше, че от отговора на тези въпроси ще зависи много. Шизей се люшкаше между желанието да разкрие душата си и стремежа да задържи всичко дълбоко в себе си. В негови ръце беше лостът, с който можеше да я тласне както в едната, така и в другата посока.
— Човек е устроен така, че продължава да живее, независимо колко дълбоко е отчаянието му… — промълви той. — Аз не… Откровено казано, не съм сигурен, че мога да ти опиша какво виждах и чувах след смъртта на Мери… Сигурен съм единствено, че виждах колата, преобърната, смачкана и все още обвита в дим… Виждах и тялото й на носилката, покрито с одеяло. А чувах единствено гласа на телевизионния коментатор, който съобщаваше за смъртта й с онези кратки и лишени от всякакво чувство фрази, с които по телевизията ни информират за убитите във Виетнамската война или смъртта на американските морски пехотинци в Бейрут. Все още поддържам становището, че смъртта не трябва да се превръща в сух новинарски факт, нито пък в безразлично и неперсонифицирано съобщение.
Шизей изпусна кратка въздишка на облекчение и последният час сякаш престана да съществува между тях.
— Ти няма да ме презреш като другите, Кук — прошепна тя. — Вече съм сигурна в това!
После облегна глава на облегалката на дивана и отново заприлича на невинно момиченце. Сърцето на Брандинг заблъска в гърдите му. Прииска му се да я стисне в прегръдките си, да я закриля, да й шепне, че всичко ще бъде наред.
Знаеше обаче, че няма да стори нищо подобно. Усети, че между тях се настани някаква непонятна и неопределена връзка — сякаш бяха две увиснали във въздуха прашинки, които ще литнат при първия полъх на вятъра, а посоката на техния полет ще определи той — капризният и безгрижен вятър на живота.
— Не можеш да знаеш какво означава всичко това за мен, Кук — пръстите й се заровиха дълбоко в гъстата коса, рязко я дръпнаха. Сякаш болката бе необходима съставна част на покаянието й. — Аз… С мен се отнасяха зле… Обиждаха ме, насилваха ме… Обичах и бях наказана за своята любов…
Брандинг я гледаше втренчено, гледаше я така, сякаш за пръв път я виждаше. Приличаше му на айсберг, не беше сигурен какво се крие под повърхността на мрачното и бурно море.
— Но си оцеляла, Шизей — промълви той. — В крайна сметка това е най-важното, нали?
— Бил ли си някога затворен? — попита Шизей, сякаш отново решила да му покаже, че няма никаква представа за условията, при които беше живяла. — Аз съм била… — После вдигна ръка над главата си и посочи татуировката, превърнала се в неразделна част от самото й съществование: — Този паяк е моето покаяние и моята награда!
Брандинг отново се опита да долови нюансите на истинската й същност, проблясващи за миг, неясни и неуловими като онези безмълвни светкавици на хоризонта.
— Не те разбирам, Шизей — тихо промълви той.
Но тя вече беше свита на две и беззвучно ридаеше в шепите си. Когато най-накрая проговори, Брандинг усети как по гърба му пробягват студени тръпки.
— Кук! — прошепна тя. — Моля се на Бога никога да не разбереш!
Танцан Нанги живееше в необичайно просторна дървена къща, строена още в началото на века. Била на най-известния актьор кабуки на онова време и попадна в ръцете на Нанги само защото синът на този актьор разби личния си живот.
Внушителната постройка с широки стрехи се издигаше сред разкошна градина от декоративни вишни, кленове джуджета и кичести японски кедри. Земята между папратите, подстриганите азалии и яркочервените рододендрони беше покрита с плоски камъни с най-различна форма и големина. Коридорите на къщата бяха изцяло остъклени, тъй че дори и в най-лошото време човек оставаше с впечатлението, че градината е навсякъде около него.