Пътят на Патриарха
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: The Sellswords #3
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДар
- ISBN: 978-954-761-428-4
- Переводчик: Илиян Илиев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пътят на Патриарха». Краткое содержание книги:
Мрачният елф Джарлаксъл обаче не иска да се върне в Мензоберанзан, затова се опитва да съгради собствено кралство заедно с Ентрери в земите на Кървав Камък. Крал Гарет отмъщава на Джарлаксъл и Ентрери за това своеволие, като ги изпраща на заточение в родното място на Артемис — Мемнон.
Мемнон е обвит в тайни от детството на Ентрери — наемникът отваря душата си за отдавна погребани емоции — бори се със спомени от травматичното си детство, пробудени от магическата флейта на Идалия.
Токовете му тракаха шумно по калдъръма — както бе поискал да правят омагьосаните му ботуши, — докато вървеше надолу по улицата, а в ума му се въртеше едно име: великият магистър Кейн.
Джарлаксъл спеше с дракони.
— Висите от тавана на палците си, нали? — изкашля се Атрогейт, за да си придаде важност. — Откачалки такива!
— Те не би трябвало да знаят, нали? — отвърна невинно мрачният елф.
— Не би трябвало да знаят откъде знае Атрогейт!
— Вярваш, че Тайна песен не знае нищо за Кантан и приятеля му джудже, който го е придружил до замъка?
Атрогейт присви устни и сякаш се сви на мястото си. Намали нарастващия си страх с халба бира, която погълна на екс.
— Наистина ли си толкова наивен по отношение на враговете си? — настоя Джарлаксъл.
— Те не са ми врагове. Не съм сторил нищо срещу короната, нито пък срещу някой друг, който не ме е предизвикал.
Джарлаксъл се усмихна на познатите думи, изговорени с джуджешки акцент, но толкова сходни с твърденията на Ентрери.
— Разплатата наближава — предупреди мрачният елф. — Племенницата на Гарет Елъри е мъртва.
— Още се чудя как се е случило това.
— Подробностите няма да имат значение за приятелите на Гарет.
— Мога да кажа същото за приятелите на Кнеликт, ако направя туй, дето ме караш да направя.
— Обратното, бих се осмелил да предположа — каза Джарлаксъл. — Съучастието на Елъри ще смекчи удара срещу Кнеликт. Ще му направиш услуга.
Атрогейт изсумтя и от косматия му нос покапа малко ейл.
— Дребни ми приятелю, просперирал си, защото си стоял извън мрежата, изплетена от твоите паякоподобни дружки.
— За какво, в името на Деветте ада, бръщолевиш?
— Ти са част от тях, но си отдалечен от тях — обясни Джарлаксъл. — Служиш на Цитаделата на убийците, но не кроиш планове с тях. В миналото ти няма нищо, за което да отговаряш в съдилището на крал Гарет, иначе отдавана да те бяха призовали.
— Така ли?
— Да. Подобно на мен вървиш по ръба на монетата и сега лицевата и опаката страна са готови да влязат в битка. Колко тесен ще стане ръбът, когато завалят ударите? Твърде тесен, че да вървим по него, предполагам, и ако трябва да паднем на една или друга страна, коя ще бъде?
— Ако смяташ, че Кнеликт е опаката, то дружката ти вече е скочил върху лицевата — припомни му джуджето.
— Не става дума за Артемис Ентрери — отвърна мрачният елф. — Става дума за Джарлаксъл и Атрогейт.
Той плъзна следващата халба към джуджето и както обикновено тя нямаше време да се спре преди джуджето да я грабне и пресуши.
Джарлаксъл продължи:
— Има една стара поговорка в родния ми Мензоберанзан. Пей не нил не-неурайли.
— Пък аз си мислех, че изглеждаш смешно. В сравнение с туй как говориш…
— Истината разкъсва оковите — преведе мрачният елф. — Сега чувстваш оковите на притеснението, приятелю. Разкъсай ги.
— Няма да ми хареса истината.
— Но е достатъчно мъдър да не вини вестоносеца.
Атрогейт си пое дълбоко въздух, после гаврътна още един ейл. Удари длани в ръба на масата и се изправи на крака.
— Той плаща — подвикна на сервитьорката и посочи към Джарлаксъл.
— Пей не нил не-неурайли — прошепна Джарлаксъл, докато Атрогейт потегляше на мисия да открие Кейн.
Преводът на поговорката бе точен, макар и непълен, защото оковите, за които ставаше дума, не бяха оковите на притеснението, а ограничаващите окови на плътта.
„Съобщи за пристигането си“, тихо си напомни Атрогейт. Да изненада монаха велик магистър вероятно не беше добър избор. Постави разнебитената дървена стълба пред стената на кръчмата и с трясък я опря на перваза на покрива.
— Плащаш си за стая вътре в странноприемницата мърмореше, докато се катереше нагоре. — За това я наричат странноприемница. Не си наемаш легло върху проклетата странноприемница. Не я наричат странноизпъдница.
Всяка стъпка отекваше по-силно от предишната, докато джуджето си проправяше път нагоре, за да надникне над ръба.
Монахът беше застанал на около дузина стъпки от ръба с гръб към каменния комин. Краката му бяха подбити под тялото, ръцете — на бедрата, дланите — обърнати нагоре. Стойката и равновесието му бяха съвършени и той изглеждаше повече като част от сградата, подобно на комина, отколкото като живо създание.