Убийте Райм [calibre 2.47.0]

Спомни си старата поговорка: Храни куче, да те лае.

„Не трябваше да му помагам... Но как можех да не му помогна? Как можех да не го спася от онези момчета?“

Случи се миналата година, на Мейпъл стрийт. Четирима­та стояха около припадналия Гарет. Едно от момчетата, при­ятел на Били Стейл от футболния отбор, разкопча дънките си... Канеше се да уринира върху Гарет.

„Трябваше да ги спра. Но като те спасих, вече не можех да се отърва от теб...“

В началото ѝ беше забавно.

След случката на улицата Гарет все се навърташе около нея, следваше я като сянка, като срамежлив обожател. Ма­хаше ѝ за поздрав, обаждаше ѝ се вкъщи, за да я пита за раз­ни неща, които слушал по новините, оставяше ѝ подаръци пред вратата (ама че подаръци: блестящ зелен бръмбар в бур­кан; нескопосани, страшни рисунки на паяци и стоножки; водно конче на конец - живо водно конче!). Чуваше стъпките му, когато се прибираше вечер вкъщи. Виждаше силуета му сред дърветата около дома си в Блакуотър Ландинг. Чуваше пискливия му, зловещ глас да шепне неразбираеми думи. Вър­веше след нея по Мейнстрийт, плямпаше ѝ глупости, като така я караше да се чувства още по-неловко. Оглеждаше гър­дите, краката и косата ѝ.

„Мери Бет, Мери Бет... знаеш ли, че ако прокараш паяжи­на около Земята, нишката ще тежи по-малко от трийсет гра­ма?... Хей, Мери Бет, знаеш ли, че паяжинната нишка е пет пъти по-здрава от стоманата? По-еластична е от найлон. Па­яжината е наистина готино нещо... нещо като хамак. Мухата ляга в нея и никога не се събужда.“

Трябваше да забележи. Прекалено много ѝ разказваше за паяците и как дебнат плячката си.

Тя промени много навиците си, само и само да не го сре­ща повече: пазаруваше в различни магазини, прибираше се вкъщи по други улици, караше колелото си по други пътеки.

Неочаквано обаче се случи нещо, която я приближи до Гарет много повече, отколкото ѝ се искаше. Мери Бет Макконъл направи уникално откритие на брега на река Пакенок близо до Блакуотър Ландинг. Толкова важно откритие, че не Гарет, ами цяла армия от лунатици нямаше да я спрат да ходи там.

Мери Бет нямаше представа защо толкова се увлича от историята, но винаги се беше интересувала от миналите съ­бития. Спомняше си излетите до Уилямсбърг, когато беше още малка. Историческият град се намираше само на два часа с кола от Танърс Корнър и родителите ѝ я водеха често. Малко преди да пристигнат, тя затваряше очи. След това май­ка ѝ я извеждаше от колата и тя ги отваряше. Представяше си, че се е пренесла във времето на колониална Америка.

Почувства същата възбуда (само че сто пъти по-силна), ко­гато преди седмица скиташе по брега на река Пакенок в Блакуотьр Ландинг. Изведнъж забеляза нещо, полузарито в земята. Коленичи и започна да разравя пръстта, внимателно като хи­рург, който оперира биещо сърце. И откри... да, без съмнение... останките им - доказателството, което смаяната двайсет и три годишна Мери Бет Макконъл бе търсила толкова дълго. Дока­зателство, което щеше да потвърди теорията ѝ, да промени ко­ренно историческите представи за миналото на Америка.

Както всички деца в Северна Каролина и повечето учени­ци в Съединените щати, Мери Бет беше учила за Изчезнала­та колония на Роанок.