Убийте Райм [calibre 2.47.0]

Сакс внимателно огледа воденицата. Обърна най-голямо внимание на стаята, където Гарет бе държал Лидия. Знаеше, че със сигурност има нещо, което да им подскаже къде е зат­ворена Мери Бет Макконъл. В много случаи обаче връзката между престъпника и скривалището му е толкова слаба, че съществува само под формата на микроскопични частици. Сакс не откри нищо полезно в стаята: само пръст, счупени машинни части и инструменти, обгорели парчета дърво от пожара, хранителни продукти, вода, хартийки и тиксото на Гарет. Откри картата, която бе видял и злощастният Ед Шефър. Върху нея бе означен пътят на Гарет до воденицата, но нищо повече.

Въпреки това тя огледа още веднъж. После за трети път. Правеше го отчасти защото Райм я беше учил така, отчасти защото такъв беше собственият ѝ подход. Питаше се дали не повтаря огледа и за да забави неизбежното. Да отложи кол­кото се може повече срещата на Райм с доктор Уивър.

Люси Кър прекъсна мислите ѝ:

— Открих нещо.

Сакс бе предложила на полицайката да претърси мелнич­ното помещение. Там Лидия се бе спречкала с Гарет. Много вероятно, ако е имало борба, нещо да е изпаднало от джобо­вете на момчето. Сакс бе провела на полицайката кратък инструктаж за извършване на огледи и за боравене с вещест­вени доказателства.

Люси гордо ѝ показа някаква картонена кутия.

— Виж, беше скрита зад воденичния камък.

Вътре имаше чифт стари обувки, шушляково яке, компас и карта на крайбрежието на Северна Каролина. По обувките и в гънките на картата се виждаше бял пясък.

Люси понечи да разгъне картата.

— Не - спря я Сакс. - Може да има някакви следови ули­ки. Изчакай да я занесем на Линкълн.

— Може да е обозначил мястото, където я е затворил.

— Може, но докато я занесем до лабораторията, няма да се изтрие. Ако загубим следовите улики сега, никога няма да ги възстановим отново. Продължавай да търсиш. Аз ще из­ляза навън, за да огледам пътеката, по която вървеше, кога­то го хванахме. Може да води до лодката му. Току-виж сме намерили друга карта или нещо полезно.

Сакс излезе от воденицата и тръгна покрай реката. Като зави зад възвишението, от което ги беше дебнал Мейсън, ед­ва не се сблъска с двама мъже, въоръжени с пушки.

„О, не. Само те ми липсваха.“

— Я - възкликна Рич Кюлбо.

Отпъди една муха от загорялото си чело, после тръсна глава. Гъстата му коса се развя като конска опашка.

— Моите поздравления, мадам - каза иронично другият.

Сакс успя да си спомни и неговото име: Харис Томъл, он­зи, който приличаше на консервативен бизнесмен от Юга. Кюлбо пък имаше вид на колоездач.