Шогун

— Болест на стойност петстотин коку?

Ябу се засмя, но отвътре беше бесен, задето Торанага бе успял да проникне в шпионската му мрежа.

— Така е — призна той. — Предполагам, че е така, господарю. Брат ми ли ви каза?

Торанага кимна и го помоли да обясни на другите за какво става дума. Ябу се подчини, не без удоволствие, защото замисълът беше хитър и изпълнен без грешка. Разказа им как брат му Мидзуно платил с парите, задигнати от ковчежето на Анджин-сан, на един от помощник-готвачите, когото успели да настанят в личната кухня на Джикю.

— Евтино е, нали? — сияеше Ябу. — Петстотин коку за южния път!

— Моля да ме извините, но за мен това е отвратителна постъпка — сурово се обърна Хиромацу към Торанага.

Торанага само се усмихна.

— Лукавството е военно оръжие.

— Но не и за един самурай!

Ябу се възмути.

— Моля да ме извините, Хиромацу-сама, надявам се, че не целите да ме оскърбите?

— Не, не е искал да ви оскърби. Нали, Хиромацу-сан? — побърза да се намеси Торанага.

— Не, господарю — смири се старият генерал. — Моля да ме извините.

— Отровата, вероломството, предателството и убийството винаги са били и са сигурни оръжия по време на война, стари приятелю продължи Торанага. — Джикю беше заклет враг и освен това глупак. Петстотин коку за южния път са направо нищо! Ябу-сама ми направи чудесна услуга. И тук, и в Осака. Нали, Ябу-сан?

— Винаги съм ви служил вярно, господарю.

— Да, и затова ще ви помоля да обясните защо преди нападението на нинджа сте убили капитан Сумийори.

Изразът на лицето на Ябу не се промени. Ръката му както винаги беше отпусната върху дръжката на меча Йошитомо.

— Кой твърди такова нещо? Кой ме обвинява в това, господарю? Торанага посочи групичката Кафяви на петдесетина крачки от тях.

— Ей онзи самурай там! Елате, моля ви, Косами-сан.

Младежът слезе от коня, закуцука към тях и се поклони. Ябу го изгледа с изпепеляващ поглед.

— Кой сте вие?

— Сокура Косами от Десети полк на охраната на Кирицубо-сама в Осака — отвърна безстрашно самураят. — Поставиха ме на пост пред вратата на покоите си — и на Сумийори-сан — през нощта, когато ни нападнаха нинджа.

— Не ви помня. Значи, се осмелявате да твърдите, че съм убил Сумийори? Младежът се поколеба.

— Кажете му! — нареди Торанага. Косами бързо заговори.

— Преди нинджа да стигнат до нас, имах време колкото да отворя вратата, господарю, и да извикам на Сумийори-сан, но той изобщо не помръдна, моля да ме извините. — После се обърна към Торанага: — Той… той спеше много леко, господарю, и това беше само минута, след като… Това е всичко, господарю.

— А влязохте ли в стаята? Разтърсихте ли го? — премина Ябу в настъпление.

— Не, господарю, нинджа ни нападнаха внезапно, ние веднага се оттеглихме и при първа възможност контраатакувахме… Беше, както ви разказах…

Ябу погледна към Торанага.

— Сумийори-сан беше дежурил две денонощия подред и беше капнал от умора — като всички нас. Така че това нищо не доказва.

Последните думи бяха отправени към всички присъствуващи.