Шогун

— Аз съм готов. А вие?

Хиромацу се обърна кръгом. Ябу се замисли за миг, после извади от ножницата си своя меч Йошитомо.

— Бунтаро-сан, бихте ли ми направили една услуга? Предайте меча ми на Анджин-сан. — Той му подаде меча, но след това се намръщи. — Впрочем, ако не ви създавам големи главоболия, бихте ли изпратили да го повикат, за да мога лично да му го дам?

— Разбира се.

— Също и смрадливия свещеник, за да мога да разговарям направо с Анджин-сан.

— Добре. Какви други желания имате?

— Дайте ми само хартия, мастило и четка, за да си напиша завещанието и предсмъртното си стихотворение. Също и две рогозки — няма защо да си натъртвам коленете или да коленича в прахта като някакъв селянин. Така ли е? — бодро завърши Ябу.

Бунтаро се приближи до останалите самураи, които пристъпваха от крак на крак и едва сдържаха вълнението си. Ябу внимателно седна с кръстосани крака и започна да си чопли зъбите със стръкче трева. Оми клекна наблизо, като предвидливо прецени разстоянието — да не го стигне мечът на Ябу.

— И-и-и! — възкликна Ябу. — Бях на крачка от успеха. — После протегна крака и заудря с тях по земята във внезапен изблик на ярост. — И-и-и, само на една крачка! Карма, всичко е карма. — Той се изсмя гръмко, изхрачи се и плю, горд, че все още имаше слюнка в устата си. — Да, в името на всички богове — живи, мъртви и още неродени. Но да знаете, Оми-сан, че умирам щастлив. Джикю е мъртъв и когато прекося Последната река и го срещна там, скърцащ със зъби, ще мога цяла вечност да му плюя в лицето.

— Направихте огромна услуга на Торанага-сама, господарю — искрено се обади Оми, макар че го следеше като ястреб. — Сега вече крайбрежният път е отворен. Вие сте прав, а Железния юмрук и Судара-сама грешат. Трябва незабавно да нападнем — пушките ще ни проправят път.

— Онази стара фъшкия ли? Ама че глупак! — Ябу се изсмя отново. — Видяхте ли как позеленя, когато споменах хемороидите му? Ха-ха! За малко да се спукат на място! Самурай бил! Аз съм сто пъти повече самурай от него! Ще му покажа аз! Няма да замахвате, докато не ви дам знак!

— Мога ли да ви благодаря най-покорно за голямата чест, която ми оказвате, като ме правите свой секундант, и за това, че ме направихте свой наследник? Тържествено се заклевам, че честта на Касиги ще бъде неопетнена в моите ръце.

— Ако не бях сигурен в това, нямаше и през ум да ми мине да ви правя свой наследник. — Ябу сниши глас. — Имахте право, че ме предадохте на Торанага. На ваше място и аз щях да сторя същото, макар че всичко това са долни лъжи. Торанага ги използува като предлог. Винаги е завиждал на бойните ми способности, на това, че разбирам от пушки и кораби. Всичко е моя идея.

— Да, господарю, спомням си.

— Само вие ще спасите рода. Хитър сте като стар плъх. Ще ни върнете Идзу, че и повече — а това е единственото, което има значение, — и ще предадете всичко на синовете си. Разбирате от пушки. Разбирате и Торанага, нали?

— Кълна се, че ще се старая, господарю.

Погледът на Ябу се плъзна надолу, към ръката на Оми, стиснала меча, и напрегнатата му поза.