Шогун
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #1
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Шогун». Краткое содержание книги:
Шогун означаваше върховен военен диктатор. Само един от всички даймио можеше да притежава титлата и само негово императорско величество, божественият син на небето, живеещ в уединение в Киото заедно с императорското семейство, можеше да даде титлата.
С назначаването си шогунът получаваше абсолютната власт: печата и правата на императора.
Шогунът управляваше от името на императора.
Придружаваха го сто самураи и десет соколари с десет птици, кацнали на покритите им с ръкавици ръце. Судара с двадесет телохранители и три сокола яздеше отпред.
— Судара! — извика Торанага, сякаш идеята току-що му бе хрумнала. — Ще спрем в следващия хан. Искам да закуся.
Судара махна, за да покаже, че е разбрал, и препусна в галоп. Когато Торанага пристигна в хана, прислужничките вече се кланяха и усмихваха, ханджията и всичките му хора бяха на негово разположение. Телохранителите охраняваха пътя и от двете посоки, а знамената на Торанага гордо се вееха.
— Добро утро, господарю, какво мога да ви поднеса? — поклони се ханджията. — Благодаря ви, че удостоихте с вниманието си бедното ми ханче.
— Чай и юфка със соев сос, ако обичате.
— Да, господарю.
Храната му беше незабавно поднесена в красива купичка, сготвена точно както той я харесваше. Явно ханджията беше предварително инструктиран от Судара. Торанага седна направо на верандата и изяде простото селско ястие с огромно удоволствие, загледан в пътя. Останалите клиенти му се кланяха и се пръснаха да си гледат работата, горди, че са отседнали в един и същи хан с великия даймио. Судара обикаляше постовете и следеше всичко да е наред.
— Къде са викачите? — попита той водача на ловците.
— Някои са на север, други на юг, а имам хора и там горе в планината — посочи старият самурай към Йокохама, жалък и запотен. — Моля да ме извините, но имате ли някаква представа къде господарят ще желае да ловува?
— Никаква. Но внимавайте днес да не вършите повече грешки.
— Да, господарю.
Судара завърши обиколката си и отиде да докладва на Торанага.
— Всичко наред ли е, господарю?
— Да, благодаря ти. — Торанага привърши юфката и надигна купичката да изпие последните глътки от соса. После каза безизразно: — Прав беше за наследника.
— Моля да ме извините, но се боях да не би да ви оскърбя, без да искам.
— Прав беше — защо да се оскърбявам? Ако наследникът се изправи срещу мен, ти какво би направил?
— Ще се подчиня на вашите заповеди.
— Иди повикай секретаря ми и се върни с него.
Судара изпъни нареждането. Секретарят на Торанага, Каванаби, бивш самурай и свещеник, винаги пътуваше с господаря си, така че се появи веднага със спретнатото си пътническо сандъче, което беше специално направено да се побира в калъфа на седлото му и съдържаше хартия, мастила, восъчни печати и четки за писане.
— Да, господарю?
— Пишете:
„Аз, Йоши Торанага-но-Миновара, отново правя сина си Йоши Судара-но-Миновара свой наследник и му връщам всички доходи и титли.“
Судара се поклони.
— Благодаря, татко — каза той с твърд глас, но се запита наум: защо?
— Закълни се тържествено да се подчиняваш на всички мои нареждания и завещания — както и на Основните завети.
Судара се закле. Торанага мълчаливо изчака Каванаби да запише думите му, след което се подписа и узакони документа с печата си. Печатът му представляваше малко квадратно парче слонова кост, в единия край на което беше изрязано името му. Той го притисна до почти твърдото червено мастило и след това го долепи до оризовата хартия. Отпечатъкът беше изключително ясен.
— Благодаря, Каванаби-сан. Сложете вчерашна дата. Засега друго няма.
— Моля да ме извините, господарю, но трябват още пет екземпляра, за да не бъде оспорвано завещанието — един за Судара-сама, един за Съвета на регентите, един за официалния регистър, един за личните ви архиви и един за обществените.
— Тогава ги направете още днес. Дайте и на мен едно копие.
— Да, господарю.
Секретарят излезе. Торанага погледна Судара и се опита да проникне зад това тясно, безизразно лице. Когато оповести решението си, и то нарочно внезапно, Судара изобщо не реагира — не трепнаха нито лицето му, нито ръцете му. Той не изрази нито радост, нито признателност, нито гордост, нито дори изненада — и това натъжи Торанага. Но после си помисли: защо се разстройваш, имаш и други синове, които се усмихват, смеят се, грешат, крещят, беснеят, спят с жени — с много жени. Нормални синове. Този трябва да върви по стъпките ти, да стане водач след смъртта ти, здраво да държи рода Миновара в ръцете си и да предаде Кванто и властта на други от рода Миновара. Да бъде хладнокръвен и пресметлив. Като теб. Не, не като мен, призна си той. И аз от време на време се смея, изпитвам състрадание, обичам да пърдя, да спя с жени, ядосвам се, танцувам, играя шах и „Но“, а някои хора ми доставят радост — например Нага, Кири, Чано и Анджин-сан, обичам да ловувам и да побеждавам, да побеждавам… А на теб, Судара, нищо не ти доставя удоволствие — много ми е жал за теб. Нищо! Освен жена ти Генджико. А Генджико е единственото ти слабо място.