![Колекционерът на татуировки [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/9/7/kolekcionert-na-tatuirovki-bg-download.jpg)
Колекционерът на татуировки [bg]
- Автор: Дивер Джеффри
- Серия: Линкълн Райм #11
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978-954-389-325-6
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Колекционерът на татуировки [bg]». Краткое содержание книги:
Вивисекцията и рекомбинацията бяха върховната форма на телесна модификация, разбира се. И доктор Моро бе съвършеният пример за прилагането на Закона на кожата.
„Добре. Време е да се върнем в реалността“ — смъмри се той.
Излезе от хранилището и огледа коридора. Беше все така пуст. Продължи към болницата и веднага усети, когато влезе в сградата. Леката миризма на почистващ препарат и мухъл от поликлиниката се смени с меланж от аромати. Дезинфектанти, спирт, лизол, бетадин.
Имаше и други, отвратителни за някои хора, но не и за него: ухания от разложението на кожата, от разпадането й под действието на инфекции и бактерии, от изгорена кожа… може би от лазери в операционните зали.
А може би болничните служители изгаряха отрязаните тъкани и органи в някоя пещ. Това нямаше как да не му припомни за нацистите, които са използвали кожите от жертвите на Холокоста за практически цели, например за абажури и подвързии за книги. И които са създали най-простата и най-значима система за татуиране в историята.
Законът на кожата…
Били вдиша дълбоко.
Надуши друга миризма — изключително натрапчива. На какво, на какво?
О, досети се. При толкова много чужденци, работещи в медицината, сега в болниците се готвеха и ястия с много къри и чесън.
Отвратително.
Били навлезе в сърцето на болницата — трето подземно ниво. Тук беше съвсем пусто. Идеалното място да докара жертва за смъртоносна татуировка.
В асансьора сигурно имаше камери, затова намери стълбището и тръгна нагоре. Спря на горния подземен етаж — ниво две — и надникна навън. Тук беше моргата и беше пусто. Днес медиците явно не бяха успели да убият някого.
Още един етаж нагоре — до нивото с болнични стаи. Надникна през мръсното стъкло на аварийната врата, препречено с метална мрежа, и мярна нещо цветно — жена, вървяща по коридора с гръб към него.
„Ах“ — помисли си, като оглеждаше тъмносините пола и сако, лъскавото червено-бяло копринено шалче на врата й. То се открояваше като семафор в сивата обстановка. Беше сама. Били се измъкна тихо през вратата и тръгна след жената. Направиха му впечатление мускулестите крака — виждащи се ясно под дългата до коленете пола — тънката талия, бедрата. Косата, стегната на кок, бе леко прошарена. Макар че под тънкия чорапогащник прозираха няколко лилави вени около глезена, кожата й беше превъзходна за възрастна жена.
Сърцето му се разтуптя от вълнение, той усети ускорения пулс в слепоочията си. И на друго място.
Кръв. Олеандровата стая… кръв на килима, кръв на пода.
„Изгони тези мисли — смъмри се. — Веднага! Мисли за Хубавото момиче.“
Направи го и желанието се притъпи. Но притъпяване не означава изчезване.
Понякога човек просто не устоява. При каквито и да е обстоятелства.
Олеандър…
Той тръгна по-бързо.
Двайсет крачки, двайсет и пет…
Приближи се на петнайсетина крачки, десет, три, не изпускаше от поглед краката. Изведнъж зад гърба си чу строг женски глас:
— Ти с шапката. Полиция! Хвърли раницата. Ръцете на тила!
20.
На десетина метра от мъжа Амелия Сакс стисна по-здраво пистолета и повтори по-рязко:
— Раницата на земята! Ръцете на тила! Веднага!
Жената, която той се канеше да нападне, на броени крачки от него се обърна. Тя бързо осъзна какво се случва, недоумението й се смени с ужас:
— Не, моля ви, не!
Нападателят беше с яке, не с по-дългото палто, с което свидетели бяха забелязали техния извършител, но имаше същата плетена шапка и черна раница. Ако грешеше, Сакс щеше да се извини.
— Изпълнявай! — изкрещя отново.
Все още с гръб към нея, той бавно вдигна ръце. Единият му ръкав се смъкна и тя забеляза червена татуировка на лявата му ръка, започваща от опакото на дланта и скриваща се под якето. Змия или дракон.
Той вдигна ръце, но не хвърли раницата.
По дяволите. Щеше да побегне.
И наистина, в следващия миг мъжът дръпна шапката надолу, за да скрие лицето си, и скочи напред, сграбчи жената и я завъртя пред себе си. Притисна гърлото й с ръка. Тя изпищя и започна да се съпротивлява. Тъмните й очи бяха широко отворени от страх.