Колекционерът на татуировки [bg]

— Не е справедливо — измърмори Матю, когато чу диагнозата. — Най-накрая да се решим на проклетата екскурзия до града и виж какво се случва. Несправедливо е, по дяволите!

За всеки случай лекарите го преместиха в друга болница, на около половин час от хотела, която, изглежда, имаше най-доброто кардиологично отделение в града. Прогнозата беше много добра и щяха да го изпишат утре. Не се налагаше операция. Щеше да взема лекарства срещу високо кръвно и трябваше постоянно да си носи хапчета нитроглицерин. И да взема по един аспирин на ден. Но лекарите явно третираха случая като лек.

За да провери ютията, Хариет плюна леко върху тефлоновата повърхност. Капката изсъска и се изпари. Хариет поръси малко вода върху полата от една бутилка „Данон“ и заличи гънките с ютията.

Отново си сложи полата и се погледна в огледалото. Добре. Реши обаче, че има нужда от малко повече цвят, и върза копринен шал на червени и бели шарки на врата си. Отлично. Цветно, но не прекалено ярко. Взе чантичката си и излезе; качи се в асансьора, чието въже дрънкаше при преминаването на всеки етаж.

Когато излезе на улицата, се огледа и спря такси. Каза на шофьора болницата и се качи отзад. Вътре смърдеше и шофьорът, някакъв чужденец, явно не се беше къпал наскоро. Звучеше като клише, но беше вярно.

Въпреки снега Хариет свали стъклото и се приготви да спори, ако той възрази. Шофьорът обаче не каза нищо. Изглеждаше, че не й обръща внимание — всъщност на нищо. Включи апарата за таксуване и даде газ.

Докато се полюшваше в старата кола, Хариет се замисли за условията в болницата. Персоналът изглеждаше любезен, лекарите — професионалисти, макар че говореха малко трудно английски. Това, което не й харесваше, беше, че стаята на Матю в Медицинския център на Горен Манхатън се намира в сутерена, в дъното на дълъг и тъмен коридор.

Мизерно и зловещо. И когато отиде на свиждане снощи, долу нямаше никого.

Като гледаше елегантните богаташки къщи отляво и Сентръл Парк отдясно, тя се опита да прогони тревогите си от посещението на онова неприятно място. Мислеше си, че може инфарктът да е лоша поличба за нещо по-лошо, което предстои да се случи.

Скоро обаче пропъди тези чувства, като ги отдаде на суеверие, извади мобилния си телефон и изпрати окуражаващо съобщение, че вече е тръгнала към болницата.