Пръстенът на Борджиите [bg]

Помогнах на Ан да се отпусне на един от столовете и огледах отблизо лицето й. Горната й устна беше започнала да посинява. Намокрих една кърпа и се заех да почистя раната. Ан изстена и момчето дотича и клекна до нея.

— Господарке — изломоти Антъни, — какво направиха те? — Посегна да докосне наранената устна и аз го хванах за ръката по-грубо, отколкото възнамерявах. Той се обърна с пламнали очи и аз го пуснах.

— Антъни, не се страхувай — нежно каза Ан. — Тези мъже са приятели.

— Приятели? Приятели? — изкряка той. — Има ли такова нещо в този жесток свят, господарке?

Тя се усмихна и го погали по главата.

— Да, има.

— Тези бяха от гвардията на кралицата — отбелязах аз. — Кое е това момче? — Тогава за пръв път го огледах добре. Беше висок и слаб. Права черна коса се спускаше над очите му, а устните му бяха непропорционално пълни. Едва забележимо окосмяване украсяваше горната му устна. В чертите на лицето му още личеше детската мекота. Очите му имаха необичаен цвят — светлокафяви с тъмнокафяви петна, а миглите му бяха дълги и черни. Предположих, че е на осемнайсет години, но можеше да е и по-малък.

Ан го прегърна през рамо.

— Антъни ми е като брат. Гледам го почти от година, откакто родителите му умряха. Той е сладко момче и е напълно безобиден, но страда от мозъчно заболяване. Той е истински вярващ, но заради страданието му няма страх и не внимава. Вярва, че трябва да проповядва Истинската Вяра на всички, които слушат. Повечето хора не му обръщат внимание. Те знаят, че е безобиден. Или днес някой се е обидил, или гвардейците просто са минавали и са чули нещо, което не им е харесало.

— Това не ми харесва — каза Себастиан, като пристъпи към нас. — Къщата трябваше да е безопасна, а момчето привлича внимание.

Видях стреснатото изражение на Ан.

— Господа, много съжалявам. Това няма да се повтори. Антъни е добра душа, а сърцето му е чисто.

— Малко ме интересува характерът на момчето — озъби се Себастиан. — Не мисля, че осъзнаваш опасността, на която сме изложени.

Ан стана. Беше висока почти колкото Себастиан.

— Сър, аз се извиних. Какво повече искате да направя?

Той се изненада от прямотата й, но после се разгневи. Направи крачка към нея и бях почти сигурен, че ще я удари, но тя се оказа учудващо пъргава. Себастиан едва беше помръднал, когато Ан сграбчи вдигнатия му юмрук и го избута към стената, другата й ръка стисна гърлото му.