V. [bg]

Когато следващата седмица Естър отиде да й махнат конците, тя прехвърляше през минута крак връз крак, премигваше често-често и говореше тихо: всякакви гадости, които й идваха на ум. От самото начало Шьонмейкър бе познал, че тя ще бъде лесна.

— Ела утре — каза й той.

Ървинг имаше свободен ден. Естър пристигна, нагласена под палтото с всичките възможни дантели и фетиши, които можеше да си позволи. Сигурно дори бе парфюмирала леко със „Шалимар“ марлята в центъра на лицето.

В задната стая: — Как е самочувствието?

Смехът й прозвуча твърде високо:

— Боли ме. Но…

— Да, но. Има начини да забравиш болката.

Естър изглежда не беше в състояние да спре глупавата, полупримирена усмивка, която разтегляше нейното лице и се прибавяше към болката в носа й.

— Знаеш ли какво ще правим? По-точно, какво ще правя с теб? Разбира се, че знаеш.

Естър го остави да я разсъблече. Той подхвърли коментар единствено за черния й колан за жартиери.

— О, Божичко! — Угризения на съвестта: беше й го подарил Слаб. Вероятно с любов.

— Я стига. Не се прави на света вода ненапита. Девицата Естър!

— Точно така — отново се изсмя Естър, неуверено. — Друго момче. Подари ми го. Момче, което обичах.

Тя е в шок, помисли Шьонмейкър, неопределено изненадан.

— Хайде. Ще си представим, че това е твоята операция. Беше ти приятна операцията, нали?

Тренч наблюдаваше през една пролука в завесите.