Странният рицар на свещената книга
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Странният рицар на свещената книга». Краткое содержание книги:
Замъкът Д’Отарвил ни събра. Влад, проснат във високо ложе с балдахин. Ние с Лада — затворени в най-горния кат на стражева кула. И Доминиканеца, който гризеше ноктите си и обикаляше около замъка — той бе отседнал в селото под крепостта. Знаех, че е изпратил хора до Симон дьо Монфор. Не знаех дали ще се домъкне самият предводител на кръстоносния поход, но сигурно беше, че ще пристигне някой от ония северни френски графове, които преди освирепяваха от пиянство и скука в продуханите си от вятър студени замъци, а сега се опияняваха от южняшката прелест и от богатствата на Окситания. Как щеше да се справи с него баронеса Д’Отарвил с всичките си чичовци, лели и братовчеди? Тя ни държеше в малката си шепа. Тя държеше и Свещената книга.
Отново седях затворен в кула — този път не със седмина брадясали и въшлясали пленени рицари, а с една красива жена. Баронесата очевидно се отнасяше към нас по-зле, отколкото към конете си, защото отделяше жребците от кобилите. Не можех да забравя голото тяло на Лада, което ме смая със своята зрялост. Не можех да повярвам, че момчешкото лице и тялото на богиня принадлежат на една и съща жена. Лада не говореше с мене.
Три дни се мъчих, докато успея да хвана през решетките един гълъб. Първия ден гледах как гълъбите се извиват на ята над съседна кула. Втория ден ги примамих с трохи хляб. На третия ден хванах гълъба. Той беше досущ същият като оня гълъб, който ме превърна в пазител на Свещената книга.
Милвах гълъба, докато го успокоих. Мислех за ранения Влад и за Свещената книга. Мислех си за Влад като за мъртвец, мислех си какво ще стане, ако остане жив.
Кулата имаше бойници на трите си стени. Гледах през тази бойница, която бе обърната към пущинак. Не поглеждах към страната, откъдето можех да видя селото — там беше Доминиканеца. Страхувах се да не видя как в селото влизат конници, много конници и развято знаме с лъва — герба на Симон дьо Монфор. Или знаме с кучето с факел между зъбите — знака на доминиканците — домини канес, господните псета.
На четвъртата страна имаше непоклатима врата с решетъчно прозорче. То беше закрито отвън с железен капак. На третия ден желязната пластина издрънча и зад решетката видях лицето на баронесата. Приближих с гълъба в щепи. Повече усетих, отколкото забелязах, че встрани Лада седна в постелята от сено.
Гледах баронесата и мълчах. Почваше голяма игра с голям залог. Вярвах на добрия жребий, но баронесата трябваше първа да хвърли заровете.
Така както зад решетката се виждаше само лицето и, баронесата приличаше на момиче. Както при Лада, човек не можеше да се досети какви разкошни гърди и бедра се крият зад тежкотъканите одежди. Огромните очи светеха на отслабналото лице, имаше сенки под очите и подпухннали устни. Приличаше на жена, която е правила любов цяла нощ — не, няколко нощи поред.
Тя каза:
— Баронът дойде на себе си. Иска да ви види.
Защо тогава не отваряше вратата?
Казах й:
— Ако баронът не беше дошъл на себе си, ти щеше да станеш господарка на замъка Отарвил. Един оловен ковчег, който не бива да се отваря — какви ли не болести идват от страшния Изток — и вътре мъртъв барон. Докато ти, неговата жена, не докажеш, че баронът е мъртъв, ти не можеш да притежаваш замъка и земите му. Можеш само да ги владееш, но самата ти ще бъдеш подвластна на родовия съвет.
Тя ме гледаше, очите й станаха очи на корав мъж. Каза ми:
— Барон Анри, дълго си живял между убийци. Искам мъжа жив. Искам да го накараш да остане при мене.
Отидох до бойницата и пуснах гълъба. Не трябваше кротката птица да слуша думите, които се готвех да кажа. Казах на Лада:
— Влад е дошъл на себе си. Върнах се при баронесата и казах:
— Мъжът ще остане при тебе, ако ме оставиш да тръгна с книгата. Човека срещу книгата.
Тя затвори очи. Изведнъж лицето й остаря. Отвори ги и ми каза:
— Имаш ли власт да го сториш?
Казах й — не виждах защо да не говоря искрено с нея. Книгата има властта.
И като помислих, добавих:
— Когато оздравее, заведи мъжа до реката край дълбок вир. Накарай го да остави дрехите на барона на брега. Чека помислят, че е влязъл в реката и се е удавил. Може да намериш и неузнаваем труп на удавник. Пусни Влад да се върне в българските земи.
Тя каза:
— Ще си помисля.
Желязната пластина падна. До мене стоеше Лада. Тя попита:
— Какво иска тази жена?
За пръв път проговаряше, откак бяхме в кулата.
2.
Влад лежеше по гръб с превързани гърди в широкото съпружеско ложе на бароните Д’Отарвил. Над главата му се полюляваше копринен балдахин, вдигнат върху четири позлатени дървени колони.