Странният рицар на свещената книга
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Странният рицар на свещената книга». Краткое содержание книги:
Аз стоях от едната страна на ложето, Лада от другата — като дявола и ангела, дошли да се борят за душата на Влад. Окъсаните ни и мръсни дрехи не прилягаха съвсем на величествената спалня. Баронесата стоеше в краката на Влад. Женствена, трескава, бледа, в дълга до земята дреха и с вдигната нагоре прическа. Видях, че в черните коси проблясват сребърни нишки. Влад ми се стори отслабнал, но одухотворен. Той каза:
— И така — ти ме продаваш?
Не ме заболя, дори не трепнах. Бях вече решил. Казах му:
— Книгата трябва да продължи по своя път.
Влад каза:
— Без мене? Казах му:
— Без тебе. Без мене, без Лада. Книгата е всичко.
Влад каза:
— И аз трябва да обещая, че ще остана в замъка?
Казах му:
— Ако не останеш, ще останем всички. И книгата. Всеки миг може да пристигне Симон Католика.
Влад мълчеше. Гледаше ме. Гледаше и Лада. Нито веднъж не погледна към баронесата. Проговори и каза:
— Ще оставиш Лада при мене. Ще я върна в България — нали съм барон? Иначе следния път ти ще продадеш и нея.
Казах му:
— Нека Лада реши.
Лада се наведе и го целуна по челото.
И му каза:
— Сбогом, Владе.
Влад каза:
— Сбогом, Ладо. Бог с тебе, Бояне. Не мога да те мразя, не можах да те обикна. Ти не си човек.
Излязохме си. Лада тихо попита:
— Защо, защо?…
После добави:
— Какво е това страшно слово, което нося в себе си? То е пълно с любов и доброта… Защо разделя хората?
Аз мълчах. Какво можех да кажа?
3.
Поех отново в дланите си свитъка на Свешенната книга. Беше като без тегло, усетих го чужд и странен без желязната му броня. Баронесата го беше обвила в мека еленова кожа. Развих го и погледнах чудноватите разкривени писмена. Дали някой можеше да ги разчита? Не се ли съхраняваше съкровеннното слово само в паметта на живи хора като Лада? Баронесата се загръщаше в дългата си дреха и зъзнеше. Стори ми се, че се зарадва, като ми върна книгата — отърваваше се от нея. Лада стоеше до мене — тя не погледна към свитъка. Баронесата каза:
— Надникнах и нищо не разбрах. Вярно ли е, че с нея може да се повика дяволът?
Поклатих глава за отказ. И в същия миг помислих — а не вика ли наистина книгата слугите на злото? Не ги ли събира, както огънят събира хищниците? И дали те могат да й сторят зло — колкото молците, които се въртят около запалената свещ, могат да загасят пламъка? А когато приближат по-близо — изгарят. Не беше ли Свещената книга неразрушима?
Погледнах баронесата. Не знаех с какви думи да почма молбата си. Да кажа ли „Моля ти се или…“ Не помня от колко време не се бях молил — освен на Бога. Казах й:
— Извикай Доминиканеца в замъка. Трябва да излеем незабелязани. Тя се замисли.
Каза ми:
— Спомняш ли си какво казах на монаха? Че когато човек умира, с него умират и намеренията му.
Да, помнех купата, която падна от масата и се разби, като изпръска нозете ни с червено вино. Тогава Лада я нямаше. Сега тя проговори:
— Не го убивай. Изкарай го чумав. Нека хората му се разбягат, нека остане самичък. Дано размисли за злината си.
Баронесата едва забележимо повдигна вежди и с почуда изгледа Лада.
4.
Копитата на конете изкънтяха върху гредите на подвижния мост. Аз и Лада напускахме замъка Отарвил. На гърдите ми, под ризницата, бе превързана Свещената книга. Лада носеше клетка с два гълъба. Влад й ги даде да ги пусне, когато намерим подслон.
От двете страни на моста се вдигаха две кули. На площадката на дясната кула стоеше изправен Влад, подкрепяха го двама снажни мъже, до него се притискаше баронесата. Над главите им летяха разтревожени гълъби, а гълъбите в клетката на Лада пляскаха с криле. Вятърът трептеше в знамената с глигани върху копията на стражите, които като че ли вардеха новия барон да не скочи при нас. От бойницата на лявата кула гледаше към нас и ни изпращаше бялото лице на Доминиканеца. Върху площадката на кулата се вееха два парцала — червен и черен. Монахът изведнъж заболял — баронесата ни каза, че лицето му се покрило с червени петна. Затвориха го в нашата килия и изгориха всичките му вещи. Хората му се разбягаха. Баронесата казваше, че се бои да не излезе чума, зашото можеха дори да опожарат замъка й. Но никак не се тревожеше. Доминиканеца я подцени.
Двама мъже заковаваха с кръстосани дъски вратата на кулата с Доминиканеца. Ударите кънтяха като буий пръст върху ковчег. Бялото лице се притискаше към решетките.
Обърнах поглед напред. Първият страж на Свещената книга умря като роб, вторият я изпращаше като барон. t Каква участ бе приготвила книгата за Лада и за мене?
След много години се върнах в замъка Отарвил и видях гроба на Влад. В семейния мавзолей на бароните Д’Отарвил се вдигаше огромен саркофаг от излъскан сив гранит. Последният барон Д’Отарвил лежеше изваян от мрамор върху саркофага. В скръстените му каменни ръце зеленееше свитък от зеленясала мед. Това трябва да беше Свещената книга. Не повярвах, че Влад лежи под камъка. Кой знае защо бях уверен, че баронесата е пуснала Влад да си ходи. Тя вече беше мъртва и не можеше да ми каже.