Кралят на зимата

Тук в Динюрак все още е зима и е много студено, но след като открихме замръзналия труп на брат Арон, умрял от студ в килията си, крал Брочваел заповяда на Сенсъм да ни разрешава да палим огън. Светецът отказа да изпълнява тази заповед, докато накрая кралят изпрати дърва за огрев от собствения си замък. Така че сега си имаме огън в огнищата, макар че се пали много пестеливо. Но дори и слабият огън ми помага да пиша по-лесно. А освен това напоследък благословеният Сенсъм по-малко ми се меси в работата. Към малкото ни братство се присъединиха двама нови послушници, голобради момчета, и Сенсъм реши лично да ги насочва по пътищата на Нашия Спасител. Светецът до такава степен се е загрижил за безсмъртните им души, че дори настоя да раздели килията си с тях и изглежда по-щастлив откакто се радва на тяхната компания. Благодаря на Бога за това и за огъня и за това, че ми дава сила да продължа разказа за Артър, Небивалия крал, Божия враг и нашия Господар на битките.

Няма да ви отегчавам с подробностите от онова сражение пред Каер Кадарн. То беше погром, а не сражение. Само шепа силурци успяха да избягат. Предателят Лайгесак избяга, но повечето от хората на Гундлеус бяха пленени. Десетина бяха убити, сред тях и двамата голи воини, които Оуейн наниза на бойното си копие. Гундлеус, Ледуис и Танабурс бяха заловени живи. Аз не убих никого, тази битка не остави дори една драскотина по ръба на моя меч.

Всъщност аз дори не гледах какво става около мен, защото през цялото време не отделях очи от Артър.

Той яздеше своята кобила Ламрей — огромно черно животно с рунтави глезени и плоски железни обувки, привързани към копитата с кожени ремъци. Всички воини на Артър яздеха такива големи коне, които дишаха тежко през разширените си ноздри. Животните изглеждаха още по-внушително със странните брони от твърда кожа, които бяха окачени на гърдите им, за да ги предпазват от вражи копия. Тези щитове бяха толкова дебели и корави, че пречеха на конете да навеждат главите си. След битката Артър заповяда на един от своите коняри да откачи нагръдника на Ламрей, за да може животното да пасе. За всеки кон се грижеха по двама коняри — единият отговаряше за нагръдника, седлото и чула, а другият трябваше да държи животното за юздата. Трети прислужник носеше копието и щита на конника. Копието на Артър беше дълго и тежко и се наричаше Ронгоминиад, а щитът му, Уинебгуртъчър, беше направен от върбови дъски и покрит с лист от ковано сребро, излъскано до блясък. На кръста на Артър висяха ножът Карнуенхау и прочутият меч Екскалибур, който си почиваше в своята черна ножница, украсена със златна нишка.

В началото не можах да видя лицето на Артър, защото той носеше шлем, на който имаше само цепка за очите и дупка пред устата. Лъскавият шлем беше направен от желязо, в което бяха вградени красиви сребърни извивки, а на върха се вееха големи гъши пера. Имаше нещо мъртвешко в този светъл шлем. Той наподобяваше череп и внушаваше чувството, че неговият притежател носи смърт. Не само перата на шлема, но и наметалото на Артър беше бяло. Той много държеше на неговата чистота. Едно тъмно наметало би привличало слънчевите лъчи върху плочките на тежката броня, която Артър носеше под наметалото. Никога не бях виждал такава броня преди. Наистина Хюел ми беше разправял, че има, но когато видях ризницата на Артър, ми се прииска и аз да имам такава. Ризницата беше римска и беше направена от стотици железни плочки, големи колкото горната част на палец. Те бяха зашити една до друга в равни припокриващи се редове върху едно дълго до коленете кожено палто. В горната си част плочките бяха правоъгълни (там бяха оставени двете дупки, през които минаваше нишката), а в основата — заострени. Те се припокриваха така, че където и да попаднеше острието на хвърленото копие, то винаги щеше да срещне два ката желязо и едва тогава щеше да стигне до твърдата здрава кожа отдолу. Когато Артър се движеше ризницата подрънкваше и звукът беше много приятен, защото не дрънчеше само желязо — ковачите на Артър бяха добавили и един ред от златни плочки около врата и бяха пръснали сребърни плочки сред железните. Това придаваше и особен блясък на цялата ризница. Ризницата се лъскаше всеки ден с часове, за да не ръждясва желязото, а след всяка битка трябваше да се коват по няколко нови плочки и да се заменят откъснатите по време на сражението. Малцина ковачи можеха да направят такава ризница, а още по-малко мъже можеха да си я купят. Артър беше взел своята от един франкски вожд, който беше убил в Арморика. Освен шлема, наметалото и ризницата, Артър носеше и кожени ботуши, кожени ръкавици и кожен колан. На колана висеше Екскалибур в своята ножница с гравираните на кръст златни нишки, която трябваше да го предпазва от всяко зло.