Реквием за една мръсница
- Автор: Райнов Богомил
- Серия: Эмиль Боев #5
- Год: 1973
- Язык: болгарский
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Реквием за една мръсница». Краткое содержание книги:
— Но аз нищо не знам за такива материали! — произнася жената, като вдига вежди и ме поглежда открито в лицето.
— Признавам, че за пръв отговор друго и не съм очаквал — кимам. — Така че нека този отговор просто не го слагаме в сметката.
Физиономията на дамата приема израз на сдържана обида:
— Известно ми е, че хората от вашата професия не вярват на нищо и на никого, но аз наистина…
— Чакайте — спирам я. — Не си хабете напразно думите и оставете засега служебните характеристики. Изобщо разберете, че ние знаем малко повече по въпроса, отколкото предполагате, и че ако съм дошъл тук, то не е за да науча нещо, а за да потвърдите нещо, което ни е вече напълно известно.
Запалвам цигара, за да й дам време да смели този пасаж под фризурата си, а после минавам на следващия:
— Ако вашата пощенска кутия беше използувана един-два пъти, тоя отговор „нищо не знам“ би могъл да влезе в работа. Само че кутията ви е използувана многократно и в продължение на дълги години и няма такъв наивник, който да повярва, че през всички тия години вие ни веднаж не сте попадали, та макар и случайно, на някой от тези материали и не знаете нищо за тях. От друга страна, следва да добавя, че не ще се намери и наивник, който да използува една чужда кутия за секретни цели без знанието на нейния собственик, защото това е не просто опасно, а направо глупаво.
Жената мълчи, вперила поглед в носа на елегантната си обувка — признак, че мисловната дейност под фризурата продължава.
— Но аз дори не съм допускала, че това могат да бъдат секретни материали… — произнася най-сетне тя полугласно и с лек нюанс на разкаяние.
— А! Това е вторият очакван отговор — установявам. — Но преди да ви кажа мнението си за него, и понеже все пак сме направили крачка напред, позволете да запитам какви са били, според вас, тия материали, щом не сте ги смятали за секретни.
— Ами че любовни писма!
В тоя дом, по всичко личи, любовните проблеми с заели трайно място.
— Любовни писма от кого и до кого?
— Нямам понятие…
— Вие, какво? Искате да почнем пак отначало ли?
— Казвам ви съвсем откровено: не знам. На времето имах една клиентка, омъжена жена, която преживяваше някаква там авантюра, и беше ме замолила да й разреша да използува пощенската ми кутия, за да поддържа връзка с приятеля си… После, авантюрата като всяка такава авантюра мина… Обаче един ден клиентката наново ми се обади и наново поиска същата услуга, само че вече не за себе си, а за някаква своя позната. И изобщо оттогава, когато се е случвало да намеря в кутията нещо, адресирано не до мене, оставяла съм го да лежи там и, разбира се, не съм се учудвала, че след това то е изчезвало.
„Мисловната работа под фризурата явно не е протекла в моя полза“, казвам си наум. А гласно произнасям:
— Името на вашата позната?
— Йорданка Бисерова… Данчето…
— Адрес?
— Гробищата. Тя почина.
„Да. Мозъчните реакции са се развили изцяло в моя вреда.“
— Оставих ви да си помислите — промърморвам, — но изглежда времето не се е оказало достатъчно. Очевидно ще се наложи да ви отведа на по-спокойно място и да ви предоставя повече време, колкото щете време, за да проумеете, че лъжите пред органите на властта могат само да отегчат положението ви.
Тя мълчи и моторът под прическата, напомняща бароков дворец, наново заработва с пълни обороти.
— Не забравяйте — казвам, — че ние знаем всичко и че признанията ви ще бъдат от полза по-скоро за вас самата, отколкото за нас.
— Тогава какво ме питате? — произнася тя тихо, но с нотка на предизвикателство.
— А, вие искате и да не ви питаме? Да ви оставим да правите каквото си щете, без да задаваме въпроси? Или да дойдем и да заявим: знаем това и това и имаме необходимите доказателства, но все пак ще бъдете ли тъй любезна да го потвърдите?
Загасим цигарата в масивния пепелник от розов венециански кристал. Кристалите „Мурано“. Стара история… от времето на Любо…
— Впрочем, ако толкова ви е трудно да си дадете сметка за реалността, аз съм готов да ви подскажа нещо. Например едно име… Не името на Данчето, бог да я прости, а примерно името на Жул Бертен… Жул Бертен, чухте ли добре?…
— Но аз нищо не съм знаела за характера на тия материали! — простенва мъченически домакиня.
— Сега не ви питам за характера, а за източника!
— Ами че като всичко знаете, какво ме питате!… Така е: Бертен ми поиска услугата. Ходех у тях да правя фризури на жена му… сближихме се постепенно… и един ден ми поиска тая услуга…
— За да праща любовните си писма?…
— „Лични писма“, така ми каза… от съвсем интимен характер…