Тайната на Валантайн
- Автор: Каултър Катрин
- Серия: the legacy #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анжела Лазарова-Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на Валантайн». Краткое содержание книги:
— Боже мой…
Джеси бързо изправи глава, когато чу смаяния глас на графа.
— Боже мой — повтори той. — Не е ли тя просто възхитителна, дукесо?
— Това е заради червената ти коса, Джеси. Моят съпруг изпитва истинска страст по червените коси.
— Какво значи „страст“, мамо?
— Това е една нова храна за конете — каза графът и се разсмя. — Твоята майка смята, че това е може би най-хубавата храна, която някога сме имали. Мисля, че тя самата искаше да опита от нея.
Дукесата хвърли една препечена филийка по съпруга си. Още не я беше намазала с масло.
— Джеси все още не е омъжена, милорд. Мерете си приказките, иначе ще стане лошо за вас.
С натъжен и замислен глас графът каза на Джеси:
— Знаеш ли, че миналия месец тя ме замери с чиния? В нея имаше яйца. Добре обаче, че не е станала кой знае колко добър стрелец, откакто сме женени, затова пострада само горкото ми сако. Спиърс дори не се смути. Той само се усмихна и каза, че тя се прицелва все по-добре.
— А вие, милорд, с какво заслужихте да метнат по вас чиния с яйца?
— Наричай ме Маркъс. С какво го заслужих ли? Толкова незначително трябва да е било, че не мога дори да си го спомня.
— Аз ще ти го припомня малко по-късно, скъпи мой — каза дукесата, като погледна към малкия си син, който зяпаше право в баща си.
Джеси се почуди дали чинията се беше счупила. Надяваше се да не е станало така, защото този съд сигурно струваше повече, отколкото цялата конюшня на баща й. Тя погледна първо към дукесата, после към Маркъс. Дукесата мъмреше Антъни, че се тъпче с овесената си каша като малко диваче. Що се отнася до баща му, Маркъс ровеше из своята овесена каша като голям дивак.
Този път Джеси бе извадила голям късмет. Дори повече от това — не че вече не беше време и нейният късмет да заработи. Щеше да се постарае да бъде добра учителка по езда на Антъни и добра бавачка на Чарлз.
Джеймс обаче адски й липсваше, дяволите да го вземат!
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
В онази петъчна вечер, когато Джеси вече седмица и половина беше живяла при тях, графът и графинята организираха вечерен прием. Тя също беше сред поканените. И то като техен гост, не като бавачка на Чарлз, нито като учителка по езда на Антъни.
Въпреки притеснението й, Джеси се съгласи да приеме поканата заради въодушевлението в красивите очи на дукесата. Когато графът й даде рокля от най-фина жълта коприна, с дълбоко изрязано деколте и с дълги ръкави, които плътно прилепваха около китките й, на нея й се доплака. Никога преди в живота си не беше виждала такава красива рокля. Съмняваше се дали изобщо някой в Балтимор можеше да си представи, че е възможно да се ушие такава дреха. Маги направи само три преплетени плитки на върха на главата й. Останалата коса промуши през венеца от плитки и подреди къдриците й свободно да се спускат надолу, почти до средата на гърба й. „Палавничета“ провисваха покрай шията и лицето й. Джеси само седеше на стола си и се гледаше втренчено в огледалото.
— А сега малко гланц за устните.
— Боже мили, майка ми направо бе получила удар, ако ме види сега.
— Да, но не е ли прекрасно, че ти си тук, а нея я няма?
— Маги, възможно ли е наистина? Всичките ми лунички ли изчезнаха?
— Не, има още една прелестна тънка линийка — на малки войничета ми приличат, които маршируват точно над горната част на носа ти. Те са просто очарователни. Мога да си представя как всички млади дами довечера на приема ще ги видят и ще се върнат вкъщи, за да си нарисуват по малко и върху собствените си носове. Я сега да видим роклята. Бюстът ти изглежда направо чудесно. Бях донесла малко носни кърпички, ако се наложи да направим подплънки, но ти нямаш нужда от тях. Господин Спиърс каза, че не е нужно да излагаме на показ цепката на гърдите ти, но че все пак трябва да се вижда поне мъничко. Да, мисля, че ще остане доволен. Никакви лунички по тези красиви рамене И са бели почти като моите, само дето на мен кожата ми е по-мека, защото така съм се родила, но и твоята не е никак лоша, Джеси. Готова си.
— Аз не мога да танцувам, Маги.
— Какво не можеш?
— Не мога да танцувам.
— О, Боже! Колко време имаме?
— Не е много.
Маги изглеждаше замислена.
— Имам една идея — каза тя. — Ти слизай долу, Джеси, и не се притеснявай. Просто да се забавляваш и да ти е приятно.
Той я чакаше пред стаята й, както беше правил толкова много пъти от нейното пристигане в „Чейс парк“. Изглеждаше великолепно във вечерното си облекло, а шалчето му беше бяло като зъбите му. Внимателно я огледа. Тя усети, че стаи дъх, преди да чуе мнението му. Накрая той поглади брадата си със своите дълги пръсти и даде оценката си: