Мъртви в Далас
- Автор: Харис Шарлейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калина Иванова Кирякова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртви в Далас». Краткое содержание книги:
Суки има голямо желание да помогне за разкриване убиеца на Лафайет, но Ерик моли нея и Бил да заминат за Далас, за да намерят безследно изчезнал вампир. Младата жена е задължена на Ерик и приема да участва в начинанието. Само че при едно условие: нито едно човешко същество да не пострада. Но по-лесно е да се даде обещание, отколкото да се изпълни. Особено когато наоколо има вампири, жадни за истинска кръв.
— В чантата ми е, заедно с шофьорската ми книжка. А тя остана в кабинета ми в църквата. Точно там усетих, че си успяла да се измъкнеш и че си ранена. Затова излязох да те потърся навън, но не те открих и се върнах вътре. Чист късмет е, че съм пъхнала ключовете в джоба си.
Бог да благослови свръхестествените същества! Жалко за телефона, но нямаше полза да се ядосвам. Внезапно се сетих за собствената си чанта. Сигурно още стоеше в кабинета на Стив. Добре че бях извадила отвътре всичките си лични документи.
— Да потърсим ли телефонна кабина, или да отидем направо в полицията?
— И какво ще направи полицията, ако им се обадиш? — каза Луна с насърчителен тон, сякаш напътстваше малко дете към правилното решение.
— Ще отидат в църквата?
— И какво ще стане тогава, момиче?
— Ще попитат Стив защо държи човек в плен?
— Така. И той какво ще отговори?
— Не знам.
— Ще каже: „Изобщо не сме я държали в плен. Тя влезе в спор с Гейб, един от служителите ни, и сега той е мъртъв. Арестувайте я!“.
— Ха! Мислиш ли?
— Убедена съм.
— Ами Фарел?
— Ако полицията тръгне насам, Стив със сигурност има човек, който е инструктиран да слезе веднага в подземието и да заколи Фарел. Дойдат ли ченгетата, от Фарел няма да има и следа. Могат да сторят същото и с Годфри, а той дори няма да се съпротивлява, защото иска да умре.
— Добре, ами Хюго?
— Мислиш, че Хюго ще започне да обяснява как се е озовал в мазето? Нямам представа какво точно ще каже онзи негодник, но няма да е истината, бъди сигурна. Той води двойствен живот от месеци и вече сам не помни кое е лъжа и кое — истина.
— Значи полицията отпада. На кого можем да се обадим тогава?
— Трябва да те закарам при вампирите. Не мога да те отведа при моите събратя, защото те не искат да виждат никого. Държат да останат в нелегалност, нали разбираш?
— Естествено.
— Но и в теб има нещо нередовно, нали? Щом успя да ме разпознаеш.
— Да.
— Каква си тогава? Не си вампир, не си и от нашите.
— Аз съм телепат.
— Телепат! Без майтап? Тра-ла-ла! — ококори се тя, влизайки в ролята на привидение.
— Че ти да не си по-малко „тра-ла-ла“ от мен? — срязах я. И аз имах право на малко сприхавост.
— Съжалявам — каза тя, без да съжалява за каквото и да било. — Така, планът ми е следният…
Така и не успях да чуя какъв е планът й, защото точно в този момент бяхме ударени от колата зад нас.
Висях от колана си с главата надолу. Една ръка се протягаше към мен, за да ме измъкне. Беше Сара. Познах я по маникюра и я ухапах. Тя изпищя и издърпа ръката си.
— Очевидно не е на себе си! — разнесе се сладкият й гласец. Събеседникът й явно нямаше нищо общо с църквата. Не биваше да изпускам момента.
— Не я слушайте. Точно нейната кола ни удари — извиках аз. — Не й позволявайте да ме докосва.
Погледнах Луна. Косата й стигаше до тавана. Беше в съзнание, но мълчеше и се мъчеше да разкопчае колана си.
Отвън се чуваха разгорещени гласове.
— Нали ви казвам, че това е сестра ми. Пияна е — обясняваше Поли на някого.
— Не съм пияна. Настоявам да ми направите тест за алкохол, и то незабавно — казах аз с цялото достойнство на човек, увиснал с главата надолу. — Веднага извикайте полицията, моля ви. И линейка също.
Сара започна да ломоти нещо, но силен мъжки глас я прекъсна:
— Госпожо, струва ми се, че момичето не е във възторг от присъствието ви. А нещо ми подсказва, че има основателна причина за това.
Мъжът коленичи и надникна през прозореца.
— Обадих се на 911 — каза той. Беше рошав и небръснат. В моите очи изглеждаше направо красив.
— Моля ви, останете тук, докато дойдат — проплаках аз.
— Ще остана — обеща той и лицето му изчезна.
Отвън се разнесоха нови гласове. Версията на Сара и Поли се разпадаше. Бяха ударили колата ни пред очите на неколцина свидетели. Твърдението им, че са мои сестри, също не се приемаше радушно от тълпата. Освен това, доколкото разбирах, с тях имаше двама мъже от Братството, които далеч не изглеждаха миловидно.
— Ами добре, ние си тръгваме — ядосано рече Поли.
— Никъде няма да ходите — отвърна моят прекрасен рицар. — И без това трябва да им оставите данните от застрахователната си полица.
— Точно така — обади се друг мъжки глас, младежки. — Искате да се измъкнете, за да си спестите разходите по ремонта на колата им. Ами ако са ранени? Не трябва ли да платите и лечението им?
Луна най-после успя да разкопчае колана си и тупна върху тавана на колата, който в момента се намираше на мястото на пода. С ловкост, на която можех само да завиждам, тя провря глава през отворения прозорец и започна да се изтласква навън. Използваше рамото ми за стъпало, но аз дори не гъкнах. Поне едната от двете ни трябваше да се измъкне на свобода.