![Животът, Вселената и всичко останало [другой перевод] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/no-cover.jpg)
Животът, Вселената и всичко останало [другой перевод]
- Автор: Адамс Дуглас Ноэль
- Серия: Пътеводител на галактическия стопаджия #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Животът, Вселената и всичко останало [другой перевод]». Краткое содержание книги:
— Ужасно чувство на безпомощност, нали? — попита Артър, но другите го пренебрегнаха.
В центъра на осветеното място, който роботите бяха достигнали, в земята се образува квадратна пукнатина. Тя се определи все по-ясно и по-ясно и скоро се разбра, че един блок от земята, около шест квадратни фута, бавно се издига.
В същото време те почувствуваха някакво друго движение, но то беше почти възвишено, и за момент-два не беше ясно какво се движеше.
После стана ясно.
Астероидът се движеше. Движеше се бавно към Прашния облак, като че ли беше притеглян неумолимо от някакъв небесен въдичар в дълбините му.
Те щяха да направят в реалния си живот пътешествие през Прашния облак, което те вече бяха преживели в Залата за Информационни Илюзии. Те замръзнаха в тишината. Трилиън се намръщи.
Като че ли мина цяла вечност. Събитията като че ли минаваха с въртяща бавност, докато предният ръб на астероида мина през неопределената и размазана външна граница на Облака.
Веднага бяха погълнати от тънката танцуваща яснота. Минаха през, надолу и надолу, усещайки смътно неопределените очертания и извивки, неясни в тъмнината, освен може би в ъгълчето на окото.
Облакът замъгляваше лъчите брилянтна светлина, които примигваха по мириадите песъчинки на Облака.
Трилиън отново погледна пасажа от гледна точка на собствените си сгърчени мисли.
И те минаха през него. Не бяха сигурни дали това им отне минута или половин час, но те минаха през него и се сблъскаха със свежа пустота, тъй като пространството пред тях беше прекратило съществуването си.
И после нещата се задвижиха по-бързо.
Заслепяващ лъч светлина като че ли експлодира от блока, който се беше издигнал на три фута от земята, и от него се издигна малко кристално блокче, заслепяващо с танцуващите в него лъчи цветна светлина.
Блокът се разцепи в дълбоки пукнатини, три вертикални и две хоризонтални — точно оформени да приемат Уикитския ключ.
Роботите стигнаха до Ключалката, вкараха Ключа на мястото му и отстъпиха назад. Блокът се завъртя самостоятелно и пространството започна да се променя.
Докато пространството се разстягаше, като че ли се въртеше агонизиращо в очите на наблюдателите.
Те се намериха втренчени и ослепени оред едно разплетено слънце, което сега стоеше пред тях там, където секунди преди това нямаше нищо, освен празно пространство. Това беше секунда-две преди дори да почувствуват достатъчно какво точно се е случило и е хвърлило ръцете им над ужасно заслепените им очи. В тези няколко секунди те видяха малка прашинка, придвижваща се бавно през окото на това слънце.
Те залитнаха назад и чуха да звъни в ушите им тънката и неочаквана песничка на роботите, които ревяха в унисон.
— Крикит! Крикит! Крикит! Крикит!
Звукът ги смрази. Той беше безчувствен, беше студен, беше пуст, беше механически мрачен.
Беше също така триумфиращ.
Те бяха толкова зашеметени от тези два сензорни шока, че почти пропуснаха второто историческо събитие.
Зейфод Бийблброкс, единственият човек в историята, оцелял след директна бластерна атака от Крикитиански роботи, излезе от Крикитианския боен кораб, размахвайки Запен пистолет.
— О’кей — извика той, — ситуацията е напълно под контрол в този момент от времето.
Един робот, който охраняваше люка, внимателно вдигна бойната си тояга и реализира допир между нея и тила на лявата глава на Зейфод.
— Кой по дяволите направи това? — изрева лявата глава и болезнено залитна напред.
Дясната му глава настойчиво погледна на средно разстояние.
Тоягата реализира допир с тила на дясната му глава.
Зейфод се просна в цял ръст като доста странна форма на земята.
След няколко секунди всичко свърши. Няколко изстрела от страна на роботите бяха достатъчни завинаги да унищожат Ключалката. Тя се разцепи, разтопи се и се разпадна. Роботите замаршируваха мрачно и вече с леко обезсърчаващ маниер се скриха в бойния си кораб, който изчезна с „фууп“
Трилиън и Форд се затичаха трескаво надолу по стръмния склон към тъжното неподвижно тяло на Зейфод Бийблброкс.
ГЛАВА XXVI
— Не знам — каза Зейфод за това, което изглежда му се случваше за тридесет и седми път, — те можеха да ме убият, но не го направиха. Може би са си мислили, че съм някакъв чудесен пич или нещо такова. Мога да разбера това.