Тримата мускетари

Уверен в себе си, сигурен в своята мощ, убеден, че законите, които управляват другите хора, не могат да го засегнат, той вървеше право към целта, която си бе поставил, дори когато тя беше толкова недосегаема и тъй ослепителна, че за всеки друг би било безумие дори да помисли за такава цел. Така той беше успял да се приближи няколко пъти до красивата и недостъпна Ана Австрийска, да я заслепи и да я накара да го обикне.

Джордж Вилиърз, както казахме, застана пред едно огледало, оправи хубавите си златисти къдри, които тежката шапка беше разбъркала, засука мустаците си и с преизпълнено от радост сърце, щастлив и горд, че наближава моментът, който толкова дълго време беше очаквал, се усмихна сам на себе си с чувство на гордост и надежда.

В този миг врата, скрита в тапицериите, се отвори и влезе една жена. Бъкингам видя отражението й в огледалото; от гърлото му се изтръгна вик — беше кралицата!

Ана Австрийска бе тогава двадесет и шест или двадесет и седем годишна, с други думи, в разцвета на своята хубост. Походката й беше походка на кралица или на богиня; очите й хвърляха изумрудени отблясъци и бяха чудно хубави, изпълнени с нежност и величие.

Устата й беше малка и алена и макар че долната й устна бе леко издадена както у всички потомци на австрийския кралски дом, усмивката й беше рядко прелестна, но и дълбоко пренебрежителна, когато презираше.

Кожата й се славеше със своята нежност и кадифена мекота, а ръцете й бяха чудно хубави и всички поети по онова време ги възпяваха като несравними.

И накрая косите й, не тъй руси както в първата младост, а вече кестеняви, накъдрени и посипани с много пудра, окръжаваха очарователното й лице, на което най-строгият критик би пожелал само по-малко червило, а най-взискателният скулптор — по-тънко очертан нос.

Бъкингам бе за миг заслепен; никога Ана Австрийска не му се беше виждала толкова хубава на баловете, на празненствата и увеселенията както сега, облечена в обикновена рокля от бял атлаз и придружена от дона Естефания, единствената испанка от свитата й, която не беше изгонена от ревността на краля и от преследванията на Ришельо.

Ана Австрийска пристъпи две крачки. Бъкингам се хвърли в нейните крака и преди кралицата да успее да му попречи, целуна крайчеца на роклята й.

— Дук, вие вече знаете, че аз не съм ви писала.

— Да, да, госпожо, да, ваше величество — извика дукът. — Зная, че съм бил луд, че съм бил безумен, като вярвах, че снегът би се съживил и че мраморът би се стоплил. Но какво да се прави, когато човек обича, той вярва лесно в любовта. В същност не всичко загубих в това пътуване, щом като ви виждам.

— Да — отвърна Ана, — но вие знаете защо и как ви виждам, защото вие бяхте безчувствен към всичките ми мъки, упорствувахте да останете в един град, където излагахте на опасност живота си, а мене ме карахте да излагам на опасност честта си. Виждам ви, за да ви кажа, че всичко ни дели — морските дълбини, враждата между нашите кралства, светостта на клетвите. Светотатство е да се борите срещу толкова неща, милорд. Виждам ви най-после, за да ви кажа, че не бива повече да се виждаме.