Тримата мускетари

— Ще си отидете ли после?

— Да.

— Без да ме дебнете, когато излизам?

— Да.

— Честна дума?

— Честна дума на благородник!

— Дайте си тогава ръката и да вървим.

Д’Артанян предложи ръката си на госпожа Бонасийо, която се облегна на нея, усмихната и трепереща, и двамата тръгнаха нагоре по улица Ла Арп. Като стигнаха там, младата жена сякаш започна да се колебае, както преди малко на улица Вожирар. Но по някакви знаци тя, изглежда, позна една врата; приближи се до нея и каза:

— Сега, господине, аз трябва да вляза тук. Хиляди благодарности за вашата благородна помощ, която ме избави от всички опасности, на които щях да бъда изложена, ако бях сама. Време е да изпълните обещанието си: дойдох, където трябваше.

— Няма ли някаква опасност на връщане?

— Има опасност само от крадци.

— Това малко ли е?

— Какво могат да ми вземат? Нямам пукната пара.

— Забравяте хубавата везана кърпичка с герб.

— Коя кърпичка?

— Тази, която намерих в краката ви и сложих в джоба ви.

— Мълчете, мълчете, нещастнико! — извика младата жена. — Да ме погубите ли искате?

— Виждате ли, че все още сте изложена на опасност, щом като само една дума ви кара да треперите и признавате, че ако някой чуе тази дума, вие сте загубена. Ах, госпожо, послушайте! — извика д’Артанян, като сграбчи ръката й и впи в младата жена пламенен поглед. — Послушайте, бъдете по-смела и ми се доверете. Не прочетохте ли в моите очи, че сърцето ми е изпълнено само с преданост и любов към вас?

— Да — отвърна госпожа Бонасийо, — именно затова вие можете да ме разпитвате за моите тайни, ще ви ги открия, но чуждите тайни са друго нещо.

— Добре тогава — заяви Д’Артанян, — аз ще ги открия. Щом като тези тайни засягат вашия живот, те трябва да станат и мои тайни.

— Пазете се — извика младата жена така загрижена, че д’Артанян неволно трепна. — О, не се бъркайте в моите работи, не се опитвайте да ми помагате в това, което изпълнявам. Искам го от вас в името на чувствата, които ви вдъхвам, в името на услугата, която ми направихте и която аз цял живот няма да забравя. Вярвайте в това, което ви казвам. Не се занимавайте вече с мене, аз не съществувам повече за вас и все едно, че никога не сте ме виждали.

— И Арамис ли трябва да постъпва като мене, госпожо? — попита засегнат д’Артанян.

— Вече два или три пъти споменавате това име, господине, макар да ви казах, че не ми е познато.

— Не познавате човека, на чийто прозорец почукахте. Хайде, хайде, госпожо, за много лековерен ме смятате!

— Признайте си, че вие съчинихте тази история и измислихте това лице, за да ме накарате да говоря.

— Нищо не съчинявам, госпожо, и нищо не измислям, казвам самата истина.

— И вие казвате, че един ваш приятел живее в тази къща?

— Казвам и повтарям за трети път: в тази къща живее един мой приятел и този приятел е Арамис.

— Всичко това ще се изясни по-късно — прошепна младата жена. — А сега мълчете, господине.