Тримата мускетари

— Да, господине.

— Добре! Не мърдай от тука. Ако дойдат, уведоми ги какво ми се е случило и нека ме чакат в кръчмата „Борова шишарка“. Тук е опасно, къщата може да е под наблюдение.

— Ще изтичам до господин дьо Тревил, за да му разкажа всичко, и ще ги намеря там.

— Добре, господине — каза Планше.

— Но ти ще останеш, няма да се уплашиш, нали? — запита д’Артанян, който се върна, за да насърчи слугата си.

— Бъдете спокоен, господине — отвърна Планше. — Не ме познавате още. Заловя ли се за нещо, аз съм храбър, повярвайте ми. Въпросът е само да се заловя веднъж. Та аз съм пикардиец.

— Тогава разбрано — рече д’Артанян. — По-скоро ще се оставиш да те убият, отколкото да напуснеш поста си.

— Да, господине. Ще направя всичко, за да ви докажа, че съм ви предан.

— Добре — каза си д’Артанян, — изглежда, че средството, което приложих към това момче, е добро: ще се възползуваме от него при случай.

И макар че краката му бяха уморени от тичане през целия ден, той се запъти колкото може по-бързо към улица Стария гълъбарник.

Господин дьо Тревил го нямаше в къщи. Ротата му бе на караул в Лувър. Той се намираше с ротата си в Лувър.

Трябваше да се добере до господин дьо Тревил: необходимо беше да му съобщи какво се е случило. Д’Артанян реши да се опита да влезе в Лувър. Гвардейската му униформа от ротата на господин Де-з-Есар трябваше да му послужи за пропуск.

Той слезе по улица Пти Огюстен и тръгна по нея, за да мине по Пон Ньоф. В началото му хрумна да мине с лодка, но като излезе на брега, бръкна неволно в джоба си и видя, че няма с какво да плати превоза.

Като стигна до улица Генего, видя, че от улица Дофин се задават двама души — походката им го порази.

Бяха мъж и жена.

Жената имаше походката на госпожа Бонасийо, а мъжът приличаше поразително на Арамис.

Освен това жената беше с черната мантия, която д’Артанян още виждаше да се откроява на прозореца на улица Вожирар и на вратата на улица Ла Арп.

При това мъжът носеше мускетарска униформа.

Жената беше със спусната качулка, а мъжът държеше кърпа на лицето си; тази предпазливост от страна на двамата показваше, че и двамата не искат да бъдат разпознати.

Тръгнаха по моста. Това беше пътят на д’Артанян, тъй като той отиваше в Лувър. Д’Артанян ги последва.

Едва бе изминала двадесет крачки и д’Артанян се увери, че жената е госпожа Бонасийо, а мъжът — Арамис.

В същия миг почувствува, че в сърцето му започват да бушуват всичките подозрения на ревността.

Той беше двойно измамен — и от приятеля си, и от тази, която обичаше вече. Госпожа Бонасийо му се беше заклела във всички светии, че не познава Арамис, а четвърт час след тая клетва той я срещаше подръка с Арамис.

Д’Артанян и не помисли, че познаваше тази красива жена едва от три часа, че тя му дължеше само известна благодарност, задето я беше избавил от черните хора, които искаха да я отвлекат, и че нищо не му е обещавала. Той се чувствуваше като оскърбен, измамен и подигран любовник; обзе го гняв, кръв нахлу в главата му и той реши да изясни всичко.