Тримата мускетари

— Госпожо — каза младежът, като се поклони, — не мога да откажа нищо, когато ме молят така. Успокойте се, отивам си.

— И няма ли да вървите след мене, няма ли да ме следите?

— Ще се прибера веднага в къщи.

— Ах! Знаех много добре, че вие сте честен момък! — извика госпожа Бонасийо, като му подаде едната си ръка, а с другата хвана чукчето на една вратичка на каменната ограда.

Д’Артанян сграбчи подадената му ръка и я целуна пламенно.

— Ах, по-добре никога да не бях ви виждал! — извика той с оная непосредствена грубост, която жените често предпочитат пред изисканата любезност, защото тя разкрива дълбочината на мислите и доказва, че чувството взема връх над разума.

— Е, добре — продължи госпожа Бонасийо с почти гальовен глас, като стискаше ръката на д’Артанян, — добре! Аз не бих казала същото, изгубеното днес не е изгубено за в бъдеще. Кой знае дали един ден, когато бъда свободна от задължения, няма да задоволя вашето любопитство?

— А ще дадете ли същото обещание и за любовта ми? — извика д’Артанян, замаян от радост.

— О, тук вече не искам да се обвързвам, ще зависи от чувствата, които вие ще ми вдъхнете.

— И тъй, днес, госпожо…

— Днес, господине, аз чувствувам към вас само признателност.

— Ах, вие сте прекрасна — прошепна тъжно д’Артанян — и злоупотребявате с моята любов.

— Не, аз използувам само вашето великодушие, това е всичко. Повярвайте, има хора, които не забравят обещанията си.

— О, вие ме правите най-щастливия човек. Не забравяйте тази вечер, не забравяйте това обещание.

— Бъдете спокоен, при подходящ случай аз ще си спомня всичко. А сега вървете, вървете в името на небето! Трябваше да бъда там точно в полунощ, закъсняла съм.

— С пет минути.

— Да, но понякога пет минути са равни на пет столетия.

— Когато човек обича.

— Отде знаете, че нямам работа с влюбен?

— Мъж ви очаква, нали? — извика д’Артанян. — Мъж!

— Ето спорът пак ще започне — каза госпожа Бонасийо с лека усмивка, която изразяваше нетърпение.

— Не, не, отивам си, тръгвам; вярвам ви и искам и вие да вярвате в моята преданост, дори ако тая преданост стига до глупост. Сбогом, госпожо, сбогом!

Той чувствуваше, че няма сили да пусне ръката, която държеше, затова направи рязко движение и се отдалечи тичешком. В това време госпожа Бонасийо похлопа три пъти бавно и равномерно както на прозореца на Арамис. Когато стигна до ъгъла на улицата, той се обърна: вратата се беше отворила и затворила и хубавата жена бе изчезнала.

Д’Артанян продължи пътя си. Той беше дал дума, че няма да следи госпожа Бонасийо и дори животът му да зависеше от мястото, където тя отиде, или от човека, който щеше да я придружи, д’Артанян пак щеше да се прибере в къщи, понеже беше обещал да се прибере. След пет минути той вървеше вече по улица Гробарска.

„Бедният Атос — мислеше си той — няма да разбере какво означава това. Той е заспал, докато ме е чакал, или се е прибрал у дома си и е научил, че в дома му е ходила жена. Жена у Атос! Все пак — продължи д’Артанян — и у Арамис имаше жена. Това е много странно и много съм любопитен да узная как ще завърши всичко.“