Хиляда сияйни слънца
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дора Барова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хиляда сияйни слънца». Краткое содержание книги:
Тази удивителна история за един негероичен живот с героичен завършек крие неочаквани обрати, трагични и щастливи изненади. От нея отеква свистене на ракети и музика на тамбури, носи се миризма на ориенталски подправки и барутен дим.
„Хиляда сияйни слънца“ е хроника на три десетилетия от потресаващата история на Афганистан, ода за приятелството и саможертвата в името на достойнството и обичта. Книга, която не се забравя и не оставя никого безучастен. Една от малкото книги днес, които ни разтърсват и вълнуват, карат ни да сме по-добри.
Източник: http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=25069
Абдул Шариф сложи чашата на масата.
— Тъкмо там срещнах твоя приятел, Мохамад Тарик Уализай.
Сърцето на Лайла запрепуска. Тарик в болница? Специално отделение? За сериозно болни?
Тя преглътна нервно и се размърда на стола. Трябваше да си наложи да е силна. Боеше се, че иначе ще обезумее. Отклони мислите си от болницата към факта, че не е чувала да назовават Тарик с пълното му име, откакто двамата се записаха на зимен курс по фарси преди години. След звънеца учителят ги викаше по списък и казваше името му така — Мохамад Тарик Уализай. Тогава това й се струваше смешно официално.
— Разбрах от една сестра какво му се е случило — продължи Абдул Шариф, потупвайки се с юмрук по гърдите, сякаш да помогне на хапчето да премине по-лесно. — След всичкото време, което съм прекарал в Пешавар, аз вече доста добре знам урду. Във всеки случай схванах, че твоят приятел е бил в пълен с бежанци камион, двайсет и трима души, които пътували към Пешавар. Близо до границата попаднали на кръстосан огън. Камионът бил ударен от ракета. Може би заблудена, но с тия хора човек никога не знае, никога. Имало само шестима оцелели и всичките били докарани в същото отделение. Трима починали след двайсет и четири часа. Две момичета, сестрички, доколкото разбрах, се посъвзели и били изписани. Твоят приятел беше последният. Беше лежал там почти три седмици, когато аз постъпих.
Значи беше жив. Но колко тежко беше ранен? — питаше се като обезумяла Лайла. Колко тежко? Очевидно много, щом го бяха сложили в спешното отделение. Знаеше, че е започнала да се поти, че лицето й гори. Опита се да мисли за нещо друго, нещо приятно като пътуването до Бамиян и статуите на Буда с Тарик и баби. Вместо това изплуваха образите на родителите на Тарик — майка му, заклещена в преобърналия се камион, крещи името му през пушек и дим, ръцете и гърдите й са в пламъци, перуката се топи на главата й…
Лайла съвсем се задъха.
— Беше на леглото до моето. Помежду ни нямаше никакви стени, само завеса. Тъй че го виждах отлично.
Абдул Шариф побърза да си намери занимание и започна да си върти халката. Вече говореше по-бавно.
— Твоят приятел беше зле, много зле ранен, разбираш ли. Отвред от него стърчаха гумени тръбички. Най-напред — той се прокашля… — най-напред си помислих, че тогава е загубил и двата си крака, но сестрата каза, че само десния, а левият бил ампутиран по-рано. Имаше и вътрешни разкъсвания. Вече го бяха оперирали три пъти. Изрязали бяха части от органите, но не помня кои. И беше обгорял. Доста лошо. Това е всичко, което ще кажа. Сигурен съм, че си имаш достатъчно кошмари, хамшира. Няма смисъл да добавям още към тях.
Тарик вече беше без крака. Тяло с две чуканчета. Без крака. Лайла помисли, че ще припадне. Със съзнателно и отчаяно усилие тя прогони мислите си от тази стая, надалеч от този човек, над улиците вън, после над града и къщите му с плоски покриви и пазари, над лабиринта от тесни улички, превърнати в пясъчни замъци.
— През повечето време беше упоен. Заради болките, нали разбираш. Но имаше моменти, когато действието на наркотика отслабваше и той идваше в съзнание. Много го болеше, но беше с ясно съзнание. Говорех му от леглото си. Разказвах му кой съм, откъде съм. Според мен се радваше, че има до себе си сънародник.
— Говорех най-вече аз. На него му беше трудно. Гласът му беше дрезгав и мисля, че го болеше от всяко помръдване на устните. Разказах му за дъщерите си, за нашата къща в Пешавар и за верандата, която двамата със зет ми строим отзад. Както и че съм продал магазините в Кабул и се връщам да оправя документите. Не беше кой знае колко интересно, но го разсейвах. Поне така си мисля.
— Понякога и той приказваше. Ломотеше завалено, но горе-долу го разбирах. Описваше къде е живял. Говореше за чичо си в Газни. За гозбите на майка си и за баща си, който бил дърводелец и свирел на акордеон.
— Но най-вече говореше за теб, хамшира. Каза, че си… чакай, как го каза — най-ранният му спомен. Май така беше, да. Мисля, че много държеше на теб. Не беше чак толкова трудно да се разбере. Балай, виждаше се с просто око. Но каза, че се радва, задето не си там. Не искал да го виждаш такъв.
Краката на Лайла отново натежаха, неспособни да помръднат, сякаш цялата й кръв внезапно се беше стекла в тях. Но съзнанието й бе свободно и отлетя — профуча като ракета над Кабул, над кафяви скалисти хълмове и пустини, осеяни с туфи дива салвия, през каньони с червени зъбери и над планини със снежни шапки…
— Когато му казах, че се връщам в Кабул, той ме помоли да те намеря. Да ти кажа, че мисли за теб, че му липсваш. Обещах му. Той много ми хареса, да знаеш. Личеше си, че е свястно момче.