Незавършеният роман на една студентка
- Автор: Дилов Любен
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Незавършеният роман на една студентка». Краткое содержание книги:
Старецът обаче не се съгласи с мен и почна да ме убеждава, че ако това е било така, Минос можел спокойно да премахне Минотавъра, след като легендата си е свършила работата. И е нямало така панически да се страхува, че майстор Дедал ще разкрие тайната на Лабиринта. Разбираш ли, дъще, настояваше старецът, Лабиринтът му е бил повече нужен от Минотавъра!
И започна да ми разправя отново съвсем други неща, а аз не му възразявах повече, защото това си е също нормално: историята да разказва едно, а ние, историците, да си го тълкуваме по друг начин. Опита се и да ме отблъсне от великия Минос, като ми разказа, че той, след като се насител на девиците и юношите, ги хвърлял в морето, пак за да не издадат тайната. Но нима можех да му кажа, че по-късните историци дори са кръстили цялата тази епоха преди Троянската война на неговия прославен баща?
— А мен какво ще ме правиш сега? — лекичко го подиграх аз. — Нали и аз мога да издам тайната!
— Мислиш ли, че някой ще ти повярва? При това си и тракийка. Хората си знаят, че който е влязъл тука, жив не се е върнал.
— Добре де, а защо, след като баща ти загива, не си излязъл да си заемеш трона?
— Защото и на мен никой нямаше да повярва. Дълго размишлявах аз, дъще, и разбрах, че хората искат да си имат чудовище. Дори да ме приемеха за цар, с какво щях пък аз да ги плаша? По-страшно от Лабиринта не може да се измисли и, ща не ща, трябваше да продължа да го поддържам.
Ядосах му се, защото почти го бях обикнала заради неговата мъдра безпомощност, рекох заядливо:
— Значи предпочиташ да си седиш тука и, както се казва, вярно да служиш на идеята. Що не излезеш навън, нали никой няма да знае, че си Минотавъра? Ще живееш като нормален човек, пълнокръвно.
Той ме изгледа почти със съжаление, но явно аз също му бях симпатична и вместо да ме нахока, започна да се оправдава:
— Та аз съм излизал много пъти, да не мислиш, че не съм. Но като видях, колко ги е страх от Минотавъра, стана ми драго, ще знаеш. Е па нека да ги е страх, рекох си, само мен ли ще ме е страх от тях! Щото ме е страх от хората, на теб мога да го кажа. Не съм се научил да живея сред тях, от рождение съм тука, и като ги видях как живеят и какво вършат, вече ми се отщя и да излизам. Всеки е понесъл в себе си един такъв лабиринт и си крие в него едно уплашено, като мен, същество, с което обаче иска да плаши другите. Те такива са нашите критяни. А тука си ми е добре. Жертвоприношенийца, туй-онуй, няма да ме оставят гладен, докато им рева с фунията. Ей и тия фурмички, вчера ги оставил някой пред входа… Бе ти не чуваш ли някакъв шум, щото моите уши вече поотслабнаха? — прекъсна той внезапно разказа си.
Откъм стълбището на терасата наистина се чуваше нещо, което би могло да бъде ехо на далечни стъпки. Той грабна фунията, притича до горното стъпало и изрева три пъти надолу към Лабиринта. Ослуша се и се върна.
Шумът обаче престана само за няколко мига и аз му рекох:
— Идва някой.
— Па нека дойде, ако ни намери! — рече той със странно безгрижие. — Щом не го е страх, значи, че е свестен човек. Като тебе някой.
— Благодаря ти за доброто мнение — рекох му аз и също ми се прииска да му кажа нещо мило. — А как да те наричам при това положение?
— Ми аз друго име си нямам, Минотавър. Бикът на Минос, значи, чудовището.
— Но какво чудовище си ми ти, ти си толкова добър човек, бай Минчо — възкликнах аз състрадателно. — И точно на теб да се случи такава трагедия.
— Е, чак трагедия! — не се съгласи той. — Много съм си добре тук. Че то, ако искаш да знаеш, оня лабиринт, дето моите критяни го носят в душите си, е далеч-далеч по-страшен. Ни ти може да излезеш от него, ни някой да влезе при теб да ти стопли душицата…
Той говореше много сладостно на своето критско наречие и ми беше упоително тъжно да слушам отчаяната му философия, но ни прекъснаха. Откъм стълбището с енергичен плясък на сандали върху плочите, на терасата изведнъж изскочи някакъв мъж, задъхан и потен, с изваден меч в ръката. Бе станал чак кривоглед от уплахата си, но след като очите му се фокусираха и видяха, че на терасата нямаше другиго освен нас, се поуспокои. Ръката му, сигурно уморена от стискането на меча, затрепера и го наклони надолу.
— Какво те носи насам, момко? — без да става, му подвикна нашият домакин.
— Къде е Минотавъра? — запита той с бурния си издих.
— Седни да си починеш де! За какво ти е?
— Имам аз да уреждам с него една сметка! — викна нетърпеливо храбрецът. Навярно се боеше да не угасне вдъхновението му за битки в прохладата под навеса. — Преди малко го чух да реве, къде е?