Убийците на Сет
- Автор: Догерти Пол
- Серия: the egyptian mysteries #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Бояджиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийците на Сет». Краткое содержание книги:
Това е само част от динамичния сюжет на „Убийците на Сет“ — четвъртата книга от поредицата „Египетски загадки“ на британеца Пол Дохърти. В нея е възкресен един от най-интересните периоди от хилядолетната история на Древен Египет — зората на Новото царство, когато на трона на фараона се възкачва жена. Първите три книги — „Маската на Ра“, „Храмът на Хор“ и „Жертвите на Анубис“, се радват на голям интерес и широка читателска популярност.
В „Убийците на Сет“ постоянният герой — съдията Амеротке, съвместява ролите на детектив, законодател и екзекутор. Четвъртото му приключение е изпълнено с най-много трупове, а разследването е поставено на сериозно изпитание сред пустинните пясъци. Досущ като класиката на историческото криминале — „Китайски загадки“ на Робърт ван Хюлик, „Египетски загадки“ на Дохърти предлагат заплетена интрига, добре балансирана с конкретни познавателни елементи из историята, литературата и бита на тази вълнуваща древна цивилизация.
Тя чу някакъв шум отвън; бутна назад стола, стана и излезе в коридора. Не видя нищо. Върна се обратно и седна на мястото си. Тъкмо щеше да развие папирусния свитък, когато чу нечий глас да произнася името й. Вдигна изненадано глава и в същия миг тънкото въже на удушвача се впи в гърлото й. Ламна се опита да го дръпне, но нападателят беше по-силен. Въжето притегна плътно гърлото й: не след дълго напразните напъни на съпротивата й секнаха. Убиецът положи внимателно трупа й на пода.
Амеротке седеше на вградена в стената мраморна издатина в Сребърната стая — малък преходен салон в Дома на милион години, и стискаше в ръка бокал с охладен гроздов сок, който му бе донесъл един слуга. Умората го бе овладяла. Тялото продължаваше да го боли въпреки успокояващата баня и кратката почивка след бясното препускане обратно към града в подскачащата колесница. Но бе доволен, че се е освободил от принудителната компания на Пантерите от Юга.
— Ние сме едно братство. Стоим един до друг на бойната линия и отбиваме яростните набези на враговете на фараона — бе обявил Карнак. — Защо ще убиваме наш другар? Не, не, премъдри Амеротке, убиецът на Бейлет е същият главорез, който продължава да ни дебне. Не е сред нас…
Останалите го бяха подкрепили, но загадката остана. Кой ли бе наел пустинните бродници, които ги нападнаха? Кои бе задигнал тленните останки на Мерецегер? И кой застрашаваше тези войници с кървава екзекуция?
Когато се прибра у дома, Амеротке се опита да подреди мислите си. Изкъпа се, намаза с масло цялото си тяло и се отпусна върху ниското легло на покрива в очакване да се появи Шуфой. След като изслуша внимателно разказа за разкритията на своя слуга, сърцето му омекна и той похвали дребния мъж за добре свършената работа. Възторжена усмивка изгря на обезобразеното лице на джуджето.
— Да — призна Амеротке. — Мозайката продължава да се запълва, но картината като цяло е все така неясна.
Той се върна към налегналите го мисли. Тъкмо се бе приготвил да си ляга, когато пристигна пратеник с картуша на Хатусу.
— Божествената — обяви новодошлият — настоява за присъствието ви в Аметистовата стая в Дома на милион години.
Съдията само изпъшка, приготви се и тръгна обратно към града, придружен от Шуфой и Пренхое. Вечерният сигнал за изгасване на светлините и на огньовете още не бе прозвучал: градската стража бе заета с потушаването на пожара в Квартала на благовонията.
— Ипумер живееше там, нали? — попита Шуфой.
Амеротке не успя да му отговори: отряд стрелци с лък от полка на Ибиса ги очакваше с нетърпение и ги придружи в ускорен ход до двореца на божествената. Шуфой и Пренхое останаха да се шляят из готварниците, докато Амеротке бе длъжен да чака по-нататъшните ходове на фараона.
Сега гледаше през полуотворената врата в коридора, питайки се дали дворецът въобще някога заспива. Потокът от придворни и слуги така и не секна, преносителят на императорския сандал, пазителите на благовонията на божествената, началникът на царската канцелария, носещият фараоновото ветрило. Отнякъде долиташе приглушеното песнопение на императорския хор, репетиращ един от любимите химни на Хатусу:
Очите на Амеротке натежаха. Той се сепна и се помоли да бъде предпазен от срама да заспи. Питаше се в какво настроение ще завари върховния владетел. Какви въпроси щеше да му зададе своенравната Хатусу. Царицата сигурно вече бе уведомена, че Амеротке е обсъждал с групата на Карнак предполагаемата връзка между смъртта на Ипумер и убийството на Бейлет, а това никак нямаше да й се хареса.
— Отдавна ли чакате, ваше благородие? — Амеротке вдигна поглед. На вратата стоеше главният обвинител Валу; лицето и главата му блестяха от благовонно масло. Беше облечен в елегантни бели роби — долна и горна, а краката му бяха обути в сребърни сандали. Устните и очите му бяха разкрасени, а ноктите на ръцете и краката му бяха боядисани в тъмночервено. — И аз бях уведомен да дойда.