Убийците на Сет

— Добре де, но кой може да е той?

— Не знам — загледа се Шуфой в златистите и червени ивици по небето. — Дано не се е случило нищо с господаря ми. Той сподели, че ще се върне късно вечерта. Тогава ще осмисли загадката.

— А сега чуй и моята теория — наду се Пренхое: — От Ипумер не е излязло нищо. Дошъл е в Тива, но се е оказал неподходящ за изпълнение на задачата. Когато са го представили на Пешеду, той е решил, че ще има по-голяма изгода, ако започне да ухажва дъщеря му. Това е додеяло на човека, който го е бил наел: той е убил Ипумер и се е заел сам да осъществи плановете си.

— Добре, но нали Ипумер умира веднага след посещението си при Нешрата?

— Не си ли спомняш какво каза Мангуста? — възрази Пренхое. — Човекът, наел стаята, може да е чакал Ипумер при Къщата на Златната газела.

— Но амбулантният търговец ги е видял да се целуват.

— Възможно е Ипумер да е харесвал пътя както в права, така и в обратна посока — пошегува се Пренхое, но забеляза недоверието в погледа на Шуфой. — Добре, добре — съгласи се той, — но защо Ипумер и Нешрата да не са полегнали в тревата, след което да са хапнали по нещо и да са пийнали малко вино — съвсем читаво, — а писарят, прибирайки се у дома, да е срещнал някого и той да му е дал отровата.

Шуфой изпразни халбата си и стана.

— Твърде просто е — измърмори той. — Все пак ти, Пренхое, налучка някаква нишка. Нека съдът да реши или да докаже, че след като нашият писар чудак си е тръгнал от мястото на срещата при Къщата на Златната газела, се е отбил и на друго място — те се върнаха в бирарията, взеха си довиждане със собственика и излязоха на улицата. Пренхое забеляза вълнението на Шуфой. Джуджето бе стиснало слънчобрана си и крачеше бързо по улицата; когато свиха зад поредния ъгъл, той стисна Пренхое за ръката и го придърпа в един вход. — Мълчи и чакай! — пошепна той. Пренхое отвори уста, за да сгълчи дребосъка, когато се появи някакъв нисък съсухрен човечец. Той спря досами входа, оглеждайки се нетърпеливо около себе си. — Тук сме — подвикна тихо джуджето. Мъжът се сепна и понечи да побегне, но Шуфой реагира по-бързо. Стрелна се от прикритието на входната врата, хвана човека за китката и го прикова на място. Мъжът се задърпа, но Шуфой се справи добре: задържа го, подпря го до стената и допря острия връх на слънчобрана под брадичката му, принуждавайки го да дръпне главата си назад. — Следеше ни през цялото време, нали? — човекът протегна ръка. Шуфой видя малък пръстен с герб, служещ и за печат, с изображението на окото на Хор. — Аха, ти си от свитата на главния обвинител Валу! — възкликна. — Защо ли слугите на господаря Амеротке са толкова интересни за теб? Много си добър — продължи джуджето, — но все пак успях да те зърна недалеч от Къщата на Златната газела, когато се престори, че минаваш отсреща. После те видях отново в един вход, недалеч от мястото, където бе застанал разказвачът.