Убийците на Сет
- Автор: Догерти Пол
- Серия: the egyptian mysteries #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Бояджиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийците на Сет». Краткое содержание книги:
Това е само част от динамичния сюжет на „Убийците на Сет“ — четвъртата книга от поредицата „Египетски загадки“ на британеца Пол Дохърти. В нея е възкресен един от най-интересните периоди от хилядолетната история на Древен Египет — зората на Новото царство, когато на трона на фараона се възкачва жена. Първите три книги — „Маската на Ра“, „Храмът на Хор“ и „Жертвите на Анубис“, се радват на голям интерес и широка читателска популярност.
В „Убийците на Сет“ постоянният герой — съдията Амеротке, съвместява ролите на детектив, законодател и екзекутор. Четвъртото му приключение е изпълнено с най-много трупове, а разследването е поставено на сериозно изпитание сред пустинните пясъци. Досущ като класиката на историческото криминале — „Китайски загадки“ на Робърт ван Хюлик, „Египетски загадки“ на Дохърти предлагат заплетена интрига, добре балансирана с конкретни познавателни елементи из историята, литературата и бита на тази вълнуваща древна цивилизация.
— Мислиш ли, че Нешрата ще се разприказва?
— Как ли пък не! — изсмя се Фелима. — По такъв въпрос! Ще си държи устата затворена. Пък и няма никакви доказателства.
Интеф тъкмо се канеше да продължи разговора, когато чу слабия, но немного далечен глас на раковинен рог. Вдигаха тревога. Той стана, отиде до прозореца и видя червения отблясък на огън на фона на небето.
— Избухнал е пожар — рече той. — Виждам заревото на пламъците.
— Е, да не би да е тука, а? — завалено попита Фелима. — Връщай се!
Интеф се подчини с неохота. Беше изпил доста вино, но бе сигурен, че пожарът е в посоката на дома му. Той бе изгасил обаче всички светилници, преди да тръгне насам. Желанията на Фелима се разпалваха. Тя се протегна върху възглавниците с помътнял поглед, овлажнели уста и леко килната встрани перука.
— Ще си поиграем ли? Ще се веселим ли? — въпросите й секнаха, когато маймуната прибяга до вдигнатата площадка и забръщолеви шумно. — Млъквай! — извика тя, вдигна една възглавница и я захвърли ядно по животинката. Тя хукна презглава, а Фелима се загледа в тъмния отсрещен край на залата. Да нямаше там човек? Защото маймуната започваше да бърбори само при нечие приближаване.
— Остави я! — измърмори Интеф и притегли Фелима към себе си, поотрезнял от движенията на пръстите й по тялото му. — Хайде да си поиграем — ухили се той. — Да хапнем и да пийнем…
— А после да умрете!
Интеф и Фелима скочиха рязко и събориха една от масичките: каната се разби на пода, оливайки ги с вино. Изтръпнали от ужас, гледаха как нещо се раздвижва в тъмното. Нечия фигура пристъпи мълчаливо напред, сякаш се плъзгаше по пода, но гледката не беше игра на въображението. Човекът бе облечен в кожена пола и военна туника; краката му бяха обути в сандали, а на китките имаше предпазни кожени ленти. В походния му колан бяха втъкнати меч и кинжал, на гърба му бе окачен колчан, а в ръцете си държеше лък. Той изправи глава, но Интеф и Фелима видяха само очи, бляскащи иззад маска на Хор.
— Кой сте? Какво сте решили? Защо?
— Дойдох, за да раздам възмездие! — заяви маскираната фигура.
— Възмездие ли? Какво сме направили?
— Ето това! — лъкът бе вдигнат с насочена стрела. Пияната Фелима скочи непохватно. Опита се да побегне, но убиецът я изпревари. Стрелата изфуча. Удари я право в гърлото, отмятайки я до стената, по която тя се свлече шумно. Интеф, застанал на четири крака, припълзя към страховитата фигура на смъртта, докато убиецът слагаше нова стрела на лъка си. — Изправи се! — Интеф се подчини. — Умри като мъж — продължи влезлият с взлом. — С лице към своя враг!
Тетивата изплющя отново. Стрелата се заби право в сърцето на лекаря толкова дълбоко, че той издъхна още преди главата му да плесне глухо о твърдия, излъскан като стъкло под. Убиецът с лък в ръцете се доближи първо до трупа на Интеф и го побутна с крак, а след това направи същото и с тялото на Фелима. Изръмжа доволно и се върна в дъното на залата, откъдето взе издутите мехове за вино. После свали запушалките и изля маслото от единия, а втория разля в коридора. След това отвори вратата към избените помещения и хвърли долу празните мехове. Накрая вдигна светилниците, поставени на местата им в нишите, хвърли два върху възглавниците и зачака. Когато резултатът го удовлетвори, той откъсна парче плат от драперията на стената. Накисна го в масло и го пусна на пода на залата, който блестеше от разсипаното масло и пролятата кръв. Пламъкът го подхвана. След малко огненото петно побягна, разпростирайки се по целия под. Убиецът спря за миг, съзерцавайки ефекта, преди да се измъкне през задната врата и да поеме напряко през дворските градини.
Вдовицата Ламна се намираше в помещението, в което приготвяше мазилата си. Бе решила да се поразсее, като прегледа отново сметките, предвкусвайки удоволствието от събраните печалби. Гнетеше я мисълта, че може пак да я призоват в Залата на двете истини. Пред съседите сподели, че никога в живота си не е била така вцепенена от страх, както в мига, когато застана под зоркия поглед на главния обвинител Валу, на адвоката Меретел и най-вече на проницателния съдия, претеглящ всяка изречена дума и фраза.
Ламна наистина бе преровила всяко кътче на паметта си. Имаше ли от какво да се бои? Не бе направила нито една грешка, освен че бе предложила стая под наем на Ипумер. Дундестата и мудна Ламна бе достатъчно съобразителна и подушваше скритите опасности. Според нея вдовицата Фелима бе крайно напрегната, а лекарят Интеф очевидно познаваше по-отблизо писаря Ипумер, отколкото показваше. Ламна задъвка замислено долната си устна. Какво общо би могла да има тя с убийството? Дали някой не бе злоупотребил с доверието й? Ипумер бе дошъл при нея с препоръката на Фелима. Ламна придърпа по-близо масления светилник. В този миг чу протяжния вой на рога: къде ли бе пламнал пожар? Това се случваше често, но сега не духаше силен вятър. Тя огледа мазилата и благовонията, а после погледът й обиколи поставените над тях кошници с билки и прахове — основни съставки на стоката й. Беше й мъчно за вече мъртвия Ипумер, но желанието й да забрави за него бе по-силно.