Убежище
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Трилогия за мрачния елф #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Киркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Убежище». Краткое содержание книги:
Бягайки от своите събратя, младият мрачен елф намира своето убежище в свят, много по-различен от този, в който се е родил.
Не след дълго започва да разбира неговите обитатели.
Приемането му сред тях се оказва бавно и мъчително, но не и невъзможно.
Със силата на волята и огромното си желание за промяна в живота си Дризт До’Урден все пак успява да намери нов дом и приятели на земята.
„Убежище е най-добрата книга, публикувана от TSR от дълго време насам“
Не след дълго обаче, Дризт започна да разбира защо обитателите на Повърхността предпочитаха слънчевата светлина.
Под топлите лъчи на огромното огнено кълбо, въздухът, макар и студен, беше поносим. През нощта обаче, елфът осъзна, че често трябва да трябва да търси убежище от хапещия вятър, който брулеше стръмните склонове на изпълнената с мъгла речна котловина. Зимата скоро щеше да настъпи в северните земи, но мрачният елф бе отрасъл в тунелите на Подземния мрак, където сезоните не се сменяха, и не знаеше нищо за това.
През една от онези нощи, когато северният вятър свистеше край ушите му и вкочаняваше ръцете му от студ, Дризт научи нещо важно. Гуенивар беше до него, свита под един нисък навес, но въпреки това мрачният елф усещаше ужасната болка, обхващаща крайниците му. Утрото беше далеч, а той сериозно се замисляше дали ще успее да оцелее до сутринта, за да види отново изгрева на слънцето.
— Толкова е студено, Гуенивар — затрака със зъби той. — Толкова студено.
Мрачният елф напрегна мускулите си и енергично се раздвижи, за да ускори кръвообращението си и да се стопли. После започна да си мисли за изминалото време, когато бе още топло и слънчево, и така се опита да надвие отчаянието и да забрави студа. Изведнъж в съзнанието му изникна една-единствена мисъл и се открои над останалите — споменът за кухните в Академията на Мензоберанзан. В топлия Подземен мрак Дризт никога не бе смятал, че огънят може да се използва като източник на топлина. За него той беше средство за готвене, за защита и източник на светлина. Сега обаче огънят придоби важно значение в съзнанието на мрачният елф. Ветровете ставаха все по-студени и за свой най-голям ужас Дризт разбра, че само топлината на огъня може да го спаси.
Елфът се огледа наоколо за трески и съчки. В земите на Подземния мрак беше палил пънчетата на гъби, но на Повърхността не растяха толкова много гъби. Тук имаше растения, а дърветата бяха много по-големи от гъбите, никнещи в подземията.
— Донеси ми… клон, Гуенивар — с треперещ глас промълви Дризт. Не знаеше други думи за дърво или храст. Пантерата го наблюдаваше с любопитство. — Огън — помоля я той, после се опита да се изправи, но краката му бяха измръзнали.
Този път пантерата го разбра. Гуенивар изръмжа веднъж и се понесе в нощта. Огромната котка едва не се блъсна в една купчина клонки и съчки, оставени незнайно от кого, пред самия вход на пещерата. Дризт, чиято единствена мисъл сега беше как да оцелее, дори не се изненада от бързото връщане на Гуенивар.
Дълго време елфът се опитваше да запали огън, удряйки с кинжала по камъка, ала усилията му бяха напразни. Най-накрая осъзна, че вятърът гаси искрите и се премести в по-закътания край на навеса.
Краката го боляха, собствената му слюнка замръзваше по устните и по брадичката му.
Изведнъж една искрица се шмугна в сухите клонки. Дризт внимателно подуха малкото пламъче и почти го похлупи с ръце, за да го предпази от силния вятър.
— Запалил е огъня — заяви един елф на другаря си.
Келиндил кимна мрачно. Все още не беше убеден, че той и приятелите му са постъпили правилно като помогнаха на тъмнокожия си родственик.
Чучулигата и останалите бяха поели обратно към Сундабар, докато стрелецът бе пристигнал направо от Малдобар и се бе срещнал с малко семейство елфи, негови сънародници, които живееха в планините в близост до Прохода на мъртвите орки. Благодарение на тяхната помощ светлият елф с лекота откри местоположението на Дризт и през последните седмици го наблюдаваше непрекъснато.
Мирният му начин на живот обаче, не бе успял да разсее съмненията на Келиндил. Дризт все пак бе мрачен елф — тъмнокож на вид и със зло сърце, според славата на народа му.
Въпреки всичко, стрелецът въздъхнах облекчение, когато сам видя слабата, мъждукаща светлина в далечината. Мрачният елф нямаше да умре от студ. Келиндил вярваше, че този мрачен елф не заслужава подобна съдба.
Същата вечер, след като се нахрани, Дризт се облегна на пантерата, която на драго сърце прие топлината на елфа и се загледа в звездите, който блещукаща ярко в студеното небе.
— Спомняш ли си Мензоберанзан? — попита пантерата той. — Спомняш ли си кога се срещнахме за първи път?