Ловци на кости

— Дасем Ълтър се е възнесъл?

— Убеден съм, макар да е опърничав бог. Отрицател, като Аномандър Рейк на Тайст Андий. Затова и блуждае, вечно бяга, и също така вечно дири, навярно.

— Какво дири?

Леоман поклати глава.

— Ю’Гатан. Да, приятелю. Там ще направим своя отпор и името ще е проклятие за малазанците, за вечни времена ще горчи на езиците им. — Мрачният му поглед изведнъж прониза Коураб. — Ти с мен ли си? Каквото и да заповядам, каквато и лудост да ти се стори, че ме е обзела?

Нещо в погледа на пълководеца уплаши Коураб, но той кимна в отговор.

— С теб съм, Леоман от Вършачите. Не се съмнявай в това.

Отвърнаха му с крива усмивка.

— Няма да ти го натрапвам това. Но ти благодаря за думите все пак.

— Защо се съмняваш в тях?

— Защото само аз знам какво се каня да сторя.

— Кажи ми.

— Не, приятелю. Това бреме е мое.

— Ти ни водиш, Леоман от Вършачите. Ние ще те следваме. Както сам казваш, ти носиш всички ни. Ние сме бремето на история, на свобода, но ти не си се огънал…

— Ах, Коураб…

— Казвам само онова, което се знае, но все още не е изричано на глас, командире.

— В мълчанието има милост, приятелю. Но все едно. Свърши се, вече го каза.

— Още повече те натоварих. Съжалявам, Леоман.

Леоман отново отпи от меха и се изплю в огъня.

— Да не говорим повече за това. Ю’Гатан. Това ще е нашият град. Четири, пет дни. Тъкмо в сезона на мачкането, нали?

— Маслините? Да, ще пристигнем тъкмо когато майсторите на зехтин са се събрали. Хиляда търговци ще са там за новата стока, работници по пътя към брега ще редят нови камъни. И грънчари, и бъчвари, колари и кервани. Въздухът ще злати от прах и ще е прашен от злато…

— Истински поет си ти, Коураб. Търговци, с наетите им охранници. Кажи ми, ще се преклонят ли пред властта ми според теб?

— Трябва.

— Кой е Фаладът на града?

— Ведор.

— Кой точно?

— Онзи с тясното лице, като на пор. Брат му с рибешкото лице го намерили мъртъв в ложето на любовницата му, курвата никаква я нямало, или е забогатяла и се крие някъде, или лежи в плитък гроб. Старата история сред Фаладан, знаеш.

— Сигурни ли сме, че Ведор продължава да отрича малазанците?

— Никаква флота или армия не е могла да стигне все още до тях. Знаеш това, Леоман.

Леоман кимна замислено.

Коураб погледна към нощното небе.

— Някой ден ще тръгнем по Пътищата на Бездната. И ще видим всички чудеса на вселената.

Леоман примижа нагоре.

— Там, където звездите са гъсти като жили?

— Това са пътища, Леоман. Не вярваш на онези безумни схолари, нали?

— Всички схолари са безумци, да. Една дума не може да им вярва човек. Пътищата, тогаз. Път от огън.

— Разбира се — продължи Коураб, — това ще е след много години…

— Както кажеш, приятелю. Е, време е да поспим.

Коураб се надигна, разкърши рамене, изпукаха кокали.

— Дано сънуваш слава тази нощ, командире.

— Слава ли? О, да, приятелю. Нашия път от огън…

— Айй! Този охлюв ми разстрои стомаха. От хайвера е.