Ловци на кости

Надути в самозаблуда. Една стара пророчица му беше казала това веднъж и по някаква неведома причина фразата се беше вгнездила в ума на Коураб, тъй щото да може понякога да я измъкне и да си поиграе с нея, и вътрешният му взор да блесне в ярка почуда. Хората го правеха това, да. Виждал го беше непрекъснато. Като птици. Обсебени от собствената си значимост, въобразили си, че са високи, високи колкото нощното небе. Онази пророчица трябваше да е била гений, за да го прозре така ясно и да съумее да го изрази само в три думи. Не че заблуждението беше нещо просто и Коураб помнеше, че му се наложи да я попита какво значи тази дума, а тя се изкиска и бръкна под туниката му и подръпна члена му, което бе неочаквано, а неволният, инстинктивен отклик — нежелан. Смътна вълна на смут придружи този спомен и той се изплю в тръпнещите пламъци на огъня.

Леоман от Вършачите седеше срещу него, с наргиле, пълно с накиснат във вино дъранг от едната му страна и притиснато до тънките му устни парче кораво дърво, изваяно като женска цицка и боядисано в тъмен пурпур за повече прилика. Очите на предводителя лъщяха кървясали на светлината на огъня, с тежко отпуснати клепачи, погледът му сякаш бе прикован в езиците на пламъците.

Коураб беше намерил цепеница, дълга колкото ръката му и лека като женски дъх — подсказал му беше, че в дървото се е загнездил плужек байрит, и той тъкмо го беше измъкнал с върха на ножа си. Тварта се гърчеше и кой знае защо, тъкмо тази гледка, уви, му напомни отново за онова поражение с члена му. Навъсен, той захапа плужека по средата и задъвка, соковете потекоха по брадата му.

— Аха — измърмори с пълна уста, — има хайвер. Вкусно.

Леоман го погледна над огъня и отново дръпна от наргилето.

— Конете ни са на привършване.

Коураб преглътна. Другата половина от тлъстия плужек се гърчеше на върха на ножа, нишките розови яйчица подскачаха по ръба като малки бисери.

— Ще се оправим, командире. — Изплези език да оближе хайвера, после напъха и останалото от плужека в устата си. Сдъвка и преглътна отново. — Четири-пет дни още, мисля.

Очите на Леоман лъснаха.

— Знаеш значи.

— Къде отиваме ли? Да.

— Знаеш ли защо?

Коураб хвърли цепеницата в огъня.

— Ю’Гатан. Първият Свещен град. Където Дасем Ълтър, проклето да е името му, умря от предателство. Ю’Гатан, най-старият град на света. Съграден над наковалнята на ковач на Бездната, построен върху самите му кости. Седем Ю’Гатана, седем велики града, жалони на вековете, които сме преживели, и този, който виждаме днес — клекнал над костите на другите шест. Град на маслиновите гори, град на уханните масла… — Коураб се смълча, намръщен. — Какъв беше въпросът, командире?

— Защо.

— О, да. Дали зная защо си избрал Ю’Гатан? Защото ги приканяме за обсада. Трудно е да завладееш този град. Глупавите малазанци ще се обезкървят до смърт, докато се опитват да щурмуват стените му. Ще прибавим костите им към всички други, дори към костите на самия Дасем Ълтър…