Ловци на кости
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #6
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-792-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ловци на кости». Краткое содержание книги:
След няколко мига успя да възстанови дишането си. Тръсна мръсотията от главата си и надникна към лъча светлина, спускащ се около стълбата. Звярът не беше дошъл подире му… или не го беше видял, че пада.
Отиде до стълбата. Погледна право нагоре и не видя нищо освен слънчева светлина.
Закатери се. Щом се изравни с ръба на ямата, забави, после леко се надигна, колкото да може да огледа двора. Съществото не се виждаше никакво. Бързо се изкачи и стъпи на каменните плочи. Изплю се отново, отърси се и тръгна към вътрешния вход на цитаделата. Не чу никакви писъци откъм рова и реши, че звярът не е тръгнал натам. С което оставаше самата цитадела.
Двукрилата врата зееше. Той влезе и се озова в широка зала с останки от фрески, сиви като призраци по стените.
По пода се въргаляха парчетии броня и зацапани с кръв раздрани дрехи. От прашасал ботуш стърчаха два оголени кокала.
Точно срещу него, на двайсет разкрача, имаше друг вход, двукрилата врата беше разбита и съборена. Карса запристъпва към нея и замръзна, щом чу стържене на нокти по каменните плочи зад прага. Вляво от него, близо до входа. Отстъпи десет крачки назад, засили се и затича с все сила. През прага. Две ръце изплющяха след него и той чу зад гърба си отчаяно съскане… докато рухваше върху някакъв нисък диван, който го отпрати още напред, върху ниска маса. Дървените крака се пръснаха под тежестта му. Превъртя се напред, някакъв стол с висок гръб се затъркаля встрани от пътя му, хлъзна се по килим и чу усилващия се тътен на тежките стъпала, щом чудовището се хвърли след него.
Карса скочи на крака, хвърли се настрани и отново успя да избегне спускащите се нокти. Докопа друг стол, тежък. Сграбчи го за краката, надигна го на пътя на съществото — беше скочило след него във въздуха. Столът улучи двата изпънати крака и отклони чудовището.
То се строполи, главата му се натресе в пода, разхвърчаха се натрошени плочи.
Карса го изрита с все сила в гърлото.
Звярът го удари с крак в гърдите и той отхвърча отново назад и падна върху някакъв шлем до стената.
Гърдите му бумтяха от болка. Карса отново се изправи.
Звярът също се изправяше, бавно, главата му се люлееше, дъхът излизаше на тежки хрипове, прорязани от остра, накъсана кашлица.
Карса се хвърли срещу него. Ръцете му се вкопчиха в дясната китка и той се мушна отдолу, изви ръката със себе си, завъртя се още веднъж и я усука, докато тя не изпука при рамото.
Съществото изскимтя.
Карса се метна на гърба му, юмруците му заблъскаха в купола на черепа. Всеки удар разтърсваше костите на звяра. Зъби защракаха, главата клюмваше надолу с всеки удар, надигаше се бързо, за да срещне следващия.
Карса продължаваше да бие, юмруците му бяха изтръпнали от ударите.
Най-сетне чу как черепът изпращя.
Раздран дъх — негов или от гърдите на звяра, така и не разбра — след което съществото залитна.
От гърлото на Карса се изтръгна рев и той стисна с всичка сила с крака шипестия гръбнак. Влечугото падна настрани и затисна левия му крак. Карса се пресегна и стисна тресящия се врат под мишницата си.
Съществото се превъртя още, освободи лявата си ръка, вдигна я нагоре и замахна. Ноктите се впиха в лявото рамо на Карса. Напор с невероятна мощ повлече тоблакая и го отпрати в отломките на счупената маса.
Ръката на Карса докопа един от краката й и той замахна с все сила към дращещата във въздуха ръка на звяра.
Дървото се строши, ръката се дръпна и звярът изсъска.
Карса отново връхлетя.
Посрещна го ритник, високо в гърдите.
Внезапен мрак.
Отвори очи. Тишина. Сумрак. Воня на изпражнения, слягаща се прах. Простена, надигна се и седна.
Трясък, някъде далече. Някъде отгоре.
Огледа се и видя странична врата. Изправи се и закуцука към нея. Широк коридор водеше към някакво стълбище.
— Писък ли беше това, капитане?
— Не съм сигурен, Фалад.
Сеймар Дев, примижала на ярката светлина, го погледна. Капитанът мърмореше, откакто тоблакаят беше разбил желязната порта. Каменни мечове, желязо и лостове като че ли бяха в центъра на тихия му монолог, подправян периодично с подбрани пиперливи ругатни. И нуждата да отпратят тоблакая колкото може по-далече от Угарат.
Тя изтри потта от челото си и отново насочи вниманието си към входа на цитаделата. Все така нищо.
— Преговарят — каза Фаладът и се размърда неспокойно на седлото. Слугите от двете му страни се редуваха да размахват големите ветрила от папирус, за да разхлаждат възлюбления владетел на Угарат.
— Наистина прозвуча като писък, пресвети — отвърна колебливо капитан Инашан.