Няма време за сбогом
- Автор: Баркли Линвуд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Няма време за сбогом». Краткое содержание книги:
Стори ми се странно, че е останала новина, която не е свързана с риболова с мухи, но е подгъната в долния десен ъгъл.
Беше дълга само няколко сантиметра.
„Полицията все още не разполага с улики за смъртта на двайсет и седем годишната Кони Гормли от Шарън, блъсната от кола, избягала от местопроизшествието. Трупът й е бил захвърлен в канавката край магистрала 7 в неделя сутринта. Следователите са на мнение, че Гормли, неомъжена млада жена, която е работела в «Дънкин Донътс» в Торингтън, е вървяла по магистралата близо до моста Корнуол, когато е била блъсната от кола, пътуваща на юг късно в петък през нощта. Според полицаите тялото на Гормли е било преместено в канавката, след като е била блъсната. Детективите предполагат, че шофьорът може да е преместил трупа, вероятно за да не бъде забелязан веднага“.
Запитах се защо всичко друго около репортажа е прилежно изрязано, но самата статия е оставена непокътната. Датата на страницата на вестника беше 15 октомври 1982 година.
Разсъждавах по този въпрос, когато чух, че някой почука на вратата. Оставих изрезката, станах от стола и отидох да отворя.
Беше Кийша Цейлон, ясновидката, жената от телевизионното предаване, която необяснимо защо бе загубила способността си да долавя свръхестествени вибрации, щом беше разбрала, че продуцентите няма да й платят.
— Господин Арчър? — Още беше облечена неприсъщо за медиум, в делови костюм и без забрадка и огромни обеци на ушите.
Кимнах предпазливо.
— Аз съм Кийша Цейлон. Запознахме се в телевизията.
— Спомням си.
— Първо, искам да се извиня за случилото се там. Те бяха обещали да ми платят и това действително доведе до разногласие, но не трябваше да става пред съпругата ви.
Не казах нищо.
— Както и да е — продължи тя. Очевидно не очакваше, че ще трябва да говори и от мое име. — Факт е, че наистина знам неща, които бих искала да споделя с вас и съпругата ви, защото може да помогнат във връзка с изчезналото й семейство.
Пак не пророних нито дума.
— Може ли да вляза? — попита Кийша.
Щеше ми се да тресна вратата в лицето й, но после се сетих какво беше казала Синтия, когато отидохме при ясновидката. Беше изразила готовност да изглежда като глупачка, ако има вероятност дори едно на милион някой да й каже нещо полезно.
Разбира се, вече си бяхме изпатили от Кийша Цейлон, но фактът, че тя иска да говорим за втори път, ме накара да се запитам дали да не я изслушам.
Поколебах се за миг, после отворих широко вратата и я поканих да влезе. Насочих я към всекидневната, където Абагнейл беше седял преди няколко часа. Седнах срещу нея и кръстосах крака.
— Разбирам, че изпитвате недоверие — започна врачката, — но около нас непрекъснато витаят множество загадъчни сили, а само неколцина умеят да контактуват с тях.
— Аха.
— Когато науча информация, която може да бъде важна за човек, преживял тревожен период, се чувствам задължена да споделя прозрението. Това е единственото отговорно поведение, когато си благословен с такава дарба.
— Разбира се.
— Финансовото възнаграждение е на второ място.
— Предполагам. — Въпреки че имах добри намерения, когато позволих на Кийша Цейлон да влезе в дома ми, вече започвах да мисля, че съм направил грешка.
— Разбирам, че не ми вярвате, но наистина виждам разни неща.
Не беше ли моментът да каже: „Виждам мъртъвци“?
— И съм готова да ги споделя с вас и съпругата ви, ако искате — добави тя. — Но ще ви помоля да си помислите за някаква компенсация за мен, след като видях, че телевизията не желае да се обвърже с такъв ангажимент от ваше име.
— Какъв вид компенсация имате предвид?
Ясновидката повдигна вежди, сякаш не беше мислила за някаква определена сума, преди да почука на вратата ни.
— Хванахте ме натясно. Мислех си за нещо от порядъка на хиляда долара. Разбрах, че толкова щяха да ми платят от телевизията, преди да се откажат от задължението си.
— Ясно. Може би първо ще ми намекнете каква е информацията ви, а после ще реша дали заслужава хиляда долара.
Тя кимна.
— Струва ми се приемливо. Дайте ми една минута. — Врачката се облегна на възглавниците, повдигна глава и затвори очи. В продължение на трийсет секунди не помръдна и не издаде звук, сякаш бе изпаднала в унес, готова да се свърже със света на духовете. — Виждам къща.