Няма време за сбогом

Нямаше следи от влизане с взлом, нито от борба, с изключение на масата в кухнята, изместена леко накриво, и един съборен стол. Убиецът изглежда беше действал бързо. Тес се бе съпротивлявала една-две минути, достатъчно дълго нападателят да се спъне в масата и да преобърне стола. Ала после ножът беше попаднал в целта и тя бе паднала мъртва.

Ченгетата казаха, че трупът е лежал на пода двайсет и четири часа.

Замислих се какво бяхме правили, докато Тес бе лежала в локва от собствената си кръв. Подготвяхме се да си легнем, спахме, станахме, измихме си зъбите, слушахме сутрешните новини по радиото, отидохме на работа, обядвахме и прекарахме цял ден от живота си, докато тя е лежала мъртва.

Мислите ми дойдоха в повече.

Положих усилия да престана, но в съзнанието ми изникнаха не по-малко обезпокоителни теми. Кой я беше убил? Защо? Дали беше жертва на случаен нападател, или убийството й имаше връзка със Синтия и заплахата в бележката, написана преди толкова много години?

Къде беше визитката на Дентън Абагнейл? Да не би Тес да не я бе закачила на таблото, както ми каза? Или е решила, че няма да му се обади с повече информация, и я е изхвърлила?

На следващата сутрин, измъчван от тези и други въпроси, намерих визитната картичка, която детективът ни беше оставил, и се обадих на мобилния му телефон.

Доставчикът на услугата се намеси веднага, подкани ме да оставя съобщение и изказа предположение, че телефонът на абоната е изключен.

Опитах домашния му телефон. Отговори жена.

— Извинете, там ли е господин Абагнейл?

— Кой го търси?

— Госпожа Абагнейл ли се обажда?

— Кой е?

— Тери Арчър.

— Господин Арчър! — Гласът й прозвуча леко истерично. — Тъкмо щях да ви се обаждам!

— Госпожо Абагнейл, трябва да говоря със съпруга ви. Възможно е полицията вече да се е свързала с него. Снощи им дадох телефонния му номер и…

— Чували ли сте го?

— Моля?

— Чували ли сте се с Дентън? Знаете ли къде е?

— Не.

— Това не му е присъщо. Понякога му се налага да работи и нощем, но винаги ми се обажда.

Стомахът ми се сви от лошо предчувствие.

— Той беше у дома вчера късно следобед. Разказа ни докъде е стигнал с разследването.

— Знам. Позвъних му точно след като беше излязъл от вас. Каза ми, че някой му е оставил съобщение и ще се обади пак.

Спомних си, че телефонът му иззвъня, докато седеше във всекидневната ни, как предположи, че е съпругата му, за да му каже какво готви за вечеря, как го погледна, изненадан, че обаждането не е от дома му, и го остави на телефонния секретар.

— Обадиха ли му се?

— Не знам. Тогава за последен път говорих с него.